Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 132

— Не мога да остана. Минавах оттук и получих съобщението ти. Просто си помислих… Не знам какво си мислех. Глупаво беше.

Той се обърна, сякаш за да си тръгне, и аз бързо сграбчих ръката му.

— Почакай. Недей, моля те.

Той се обърна към мен и за да ме погледне, сведе поглед заради внушителния си ръст, а лицето му, обикновено изразяващо добро настроение, сега бе посърнало.

— Днес наистина не се чувстваш добре.

— К-какво те накара да кажеш това?

Бях преобразила синините си, както бе настоял Джером, и каквато и болка да чувствах, тя вече не беше видима.

Той внимателно протегна ръка и погали бузата ми, а пръстите му станаха по-смели.

— Не знам. Струва ми се… че просто… си много бледа.

Исках да изтъкна, че не нося грим, и точно тогава осъзнах, че искам да изглеждам болна.

— Вероятно е настинка.

Той отпусна ръката си.

— Мога ли да направя нещо за теб? Не знам… да те гледам такава…

Боже, чак толкова зле ли изглеждах?

— Добре съм, просто имам нужда от почивка. Виж, за онази вечер…

— Съжалявам — каза той, — не трябваше да те принуждавам.

Изгледах го с удивление:

— Ти не си направил нищо. Аз бях. Проблемът беше в мен. Аз съм тази, която не успя да задържи нещата под контрол.

— Не, грешката беше моя. Знаех мнението ти за сериозните връзки и все пак те целунах.

— Аз също те целунах. Не е в това проблемът. Проблемът е, че не бях на себе си. Бях пияна и глупава. Не трябваше да се държа така с теб.

— Няма нищо. Наистина. Радвам се, че с теб всичко е наред.

Той се усмихна и аз си спомних изказването на Сет, че е лесно човек да ми прости.

— Виж, след като и двамата чувстваме грешката си, можем взаимно да си простим. Да излезем тази седмица и…

— Не — спокойствието в гласа ми изненада и двама ни.

— Джорджина…

— Не, Роман, няма да се срещаме повече. Нито пък можем да останем приятели — преглътнах, — и ще бъде най-добре, ако скъсаме.

— Джорджина — възкликна той с широко отворени очи, — не говориш сериозно. Аз и ти…

— Знам, знам. Но не мога да се виждам с теб. Не и сега.

— Късаш с мен.

— Е, та ние дори не сме имали връзка…

— Какво ти се е случило? — попита ме той. — Какво се е случило в живота ти, че изпитваш такъв ужас да се сближиш с друг човек? Какво те кара да бягаш? Кой те е наранил?

— Виж, много е сложно, а и вече няма значение. Миналото си е отишло. Просто не мога, разбираш ли?

— Друг ли има? Дъг? Или Сет?

— Не. Няма никого. Просто не мога да бъда с теб.

Спорехме, повтаряйки едни и същи фрази по различен начин, а емоциите ни растяха ли, растяха. Изглеждаше сякаш няма край, но в действителност бяха минали само пет минути, през които той настояваше, а аз се дърпах. Не се разгневи, нито стана нахален, но отчаянието му наистина си личеше и имах чувството, че ще се разплача веднага щом той си тръгне.

Накрая, след като ме изгледа за миг, той унило плъзна ръка по тъмната си коса, а в тюркоазените му очи се появи съжаление.

— Трябва да тръгвам. Искам да поговорим още…

— Не. Не мисля, че трябва. Така е по-добре. Наистина ми беше хубаво с теб.