Читать «Нифрон се въздига» онлайн - страница 175

Тогава го чу отново. Звукът долиташе през прозореца.

Скръц... скръц... скръц!

Имаше и други звуци, разговори. Гласовете бяха тихи, ала се носеха откъм двора. Тя отиде до прозореца и надникна. Дузина мъже теглеха кола, чиито огромни дървени колела проскърцваха при всяко превъртане. Колата представляваше голяма кутия с решетъчен прозорец. В подобни каруци превозваха лъвовете за пътуващите циркове. Мъжете бяха облечени в алено-черни униформи. И друг път бе виждала тази разцветка - в Далгрен.

Един от тях изпъкваше. Беше висок и строен, с лъскава черна коса и добре оформена брада.

Колата спря и рицарите се събраха.

- Нали е окован? - чу един от тях да казва.

- Защо? Страх ли те е?

- Той не е магьосник - смръщи се високият. - Не може да те превърне в жаба. Силата му е политическа, не мистическа.

- Луис, дори Салдур каза да не го подценяваме. Легендите говорят за странни умения. Той е полубог.

- Вярваш твърде много в църковните доктрини. Ние сме протектората на вярата. Не трябва да тънем в суеверие като неграмотните селяци.

- Това звучи богохулствено.

- Истината никога не може да звучи богохулно, стига да е придружена от разбиране на доброто и правилното. Истината е нещо могъщо, като арбалет. Няма да дадеш зареден арбалет на някое хлапе и да го пратиш да си играйка, нали? Така биват убити хора, стават нещастни случаи. Истината трябва да бъде скрита, достояние само на онези, които са в състояние да я понесат. Това - това светотатствено съкровище в кутия - е истина, която повече от всички други трябва да остане скрита. Никога вече не трябва да види дневна светлина. Ще я погребем завинаги и върху нея ще изградим нова, величествена империя, която ще засенчи предната и ще отмие греховете на дедите ни.

Тя гледаше как отварят задната част на колата и изваждат мъж. Черна качулка покриваше лицето му. Вериги стягаха ръцете и глезените му, ала мъжете го наобикаляха внимателно, сякаш можеше да експлодира всяка минута.

С по четирима души от двете му страни, те го преведоха през градината и изчезнаха от полезрението й.

Тя гледаше как изтеглят обратно колата и затварят вратата. Повече от час Модина се взираше в празната градина, докато най-сетне отново заспа.

Каретата подскачаше по грубия, неравен път, следвайки ивица сребристо нощно небе сред издигащите се наоколо дървета. Дрънченето на сбруите, тътнежът на копитата и тракането на колелата изпълваха света. Нощният въздух бе напоен с миризмата на езерна вода и скункс.

Аркадиус, доктор на вълшебните науки, надникна през прозореца и затропа с бастуна си по покрива, докато кочияшът не спря.

- Какво има? -- викна той.

- Тук е добре - отвърна възрастният мъж, нарамвайки торбата си.

- Моля?

- Слизам тук - Аркадиус отвори вратичката и внимателно пристъпи на пустия друм. - Да, тук бива.

Затвори вратата и леко потупа стената на каретата, като че беше кон.

Отиде отпред. Кочияшът седеше с вдигната яка, а ниско над ушите си бе нахлупил обезформена шапка. Между бедрата си стискаше затапена стомничка.