Читать «Нифрон се въздига» онлайн - страница 174

- Бяхте права. Наследникът е жив. Смятам, че той е Дигън Гаунт.

- Дигън Гаунт е наследникът?

- Забавно, нали? Гласът на народа е и законен наследник на имперския трон. Онази нощ е имало и друго дете. Акушерката е взела оцелелия близнак. Никой друг не е знаел. Нямам представа как Есрахаддон е узнал, ала това обяснява защо помага на Гаунт.

- Къде е сега Есра?

- Не зная. Не съм го виждал от началото на битката.

- Не смяташ...

- Моля? О, не. Сигурен съм, че е добре. Изостана, когато нападнахме силите на Дърмонт. Предполагам, че търси Гаунт и ще се свърже с мен и Ройс, щом това стане - Ейдриън въздъхна. - Ще ми се баща ми да е знаел, че в крайна

сметка не се е провалил.

Във всеки случай ще се погрижа за всичко, преди да тръгна тази нощ. Ще оставя един от капитаните начело на войската. Има един на име Ренкуист, който изглежда интелигентен. Ще го накарам да оправи стените, приготви защитата на портата, постави часови, стражници и стрелци. Трябва да знае как да се справи с всичко това. Ще ви оставя списък с неща, които трябва да направите, като например оттеглянето на цялата армия и околните фермери в града. Трябва да сторите това незабавно.

- Значи тръгваш на сутринта?

Той кимна.

- Съмнявам се, че ще се видим преди да потегля, затова се сбогувам сега. Направихте невъзможното, Ариста - извинете - Ваше Височество.

- Ариста е добре - каза му тя. - Ще ми липсваш.

Само това можа да каже. Думите бяха твърде дребни, за да изразят такава огромна благодарност.

Той отвори уста, но се поколеба. Усмихна се и каза:

- Пазете се, Ваше Височество.

В съня си Тракия виждаше звяра да се приближава към баща й. Той стоеше с гръб към чудовището и й се усмихваше топло. Опита се да изкрещи предупреждение, ала можа да издаде само приглушен стон. Искаше да размаха ръце и привлече вниманието му към опасността, ала крайниците й бяха налети с олово и отказваха да се подчинят. Опита се да изтича до него, но краката й бяха залепнали.

Звярът се движеше без проблеми.

Втурна се надолу по хълма. Бедният й татко не забелязваше, макар че земята се тресеше под чудовището. То го глътна на една хапка, а тя падна, като че някой бе пронизал сърцето й. Строполи се на тревата, мъчейки се да диша. Звярът приближаваше към нея, решен да довърши работата си, идващ да я погълне - краката му скърцаха все по-силно и по-силно.

Тя се събуди, обляна в пот.

Лежеше по корем, заровила глава във възглавницата. Мразеше да спи. Спането пораждаше кошмари. Винаги стоеше будна колкото бе възможно повече, много нощи седейки на пода пред прозорчето, гледайки звездите и вслушвайки се в околните звуци. Цяла жабешка симфония крякаше в рова, съпровождана от хора на щурците. Край малката й зирка понякога прелитаха светулки. Ала все някога сънят я оборваше.

Един и същи сън всяка нощ. Стоеше на хълма, баща й не подозираше за надвисналата над него смърт, а тя не можеше да стори нищо, за да му помогне. Ала тази нощ сънят бе различен. Обикновено кошмарът приключваше с поглъщането й от чудовището, но сега се събуди по-рано. Имаше и друго различие. Тази нощ звярът бе издавал скърцаш, звук. Това изглеждаше странно дори и за сън.