Читать «Нифрон се въздига» онлайн - страница 157

- Гил! - провикна се към минаващия наблизо подгизнал лостови.

- А, да - изсмя се Гил, прйближавайки се ухилен. - И това ако не е великият маршал. Май вече не сме толкова велики?

- Гил, трябва да ми помогнеш - надвика дъжда Ейдриън. - Трябва да отнесеш съобщение до...

Гил се приведе.

- И защо ми е да помагам на такъв като теб? Ти ме направи за смях.

Сержант Милфорд също не беше особено доволен. Накара ме да дежуря цяла нощ.

- Имам пари - каза му боецът. - Бих могъл да ти платя.

- Нима? И къде са тези пари? В някой сандък, заровен в далечна планина? Или може би в другите ти панталони?

- В кесията на колана ми. Имам поне десет златни тенента. Всичките са твои, ако обещаеш да отнесеш съобщение до Ратибор.

Гил любопитно погледна към споменатата. Отвърза кесията и я подхвърли в ръка. Тя издрънка. Той я отвори и изсипа малко монети.

- Еха, я гледай. Не си се шегувал. Тук наистина има злато. Една, две три... да му се не види! Благодаря ти, маршале - поздрави подигравателно. - Това със сигурност ще облекчи горчилката от две поредни смени.

Той се отдалечи.

- Чакай! - викна Ейдриън. - Не си чул съобщението.

Гил продължи да върви.

- Трябва да кажеш на Ариста да не напада - изкрещя отчаяно, ала Гил си подхвърляше небрежно кесията и потъна в дъжда.

Ейдриън изруга и изрита кола. Строполи се на земята, потънал в отчаяние. Помнеше лицето на Ариста, колко обнадеждена бе изглеждала. Изобщо не й бе минавало през ума, че той може да се провали. Когато първоначално бе срещнал принцесата, я бе сметнал за арогантна и егоистична, по нищо отличаваща се от останалите благородници - глезени лигльовци, алчни и себични.

Кога се промени това?

Заляха го образи. Спомни си я как простираше мокрото си бельо в Шеридън. Как упорито бе спала под конското одеяло онази нощ, плачейки до забрава. Двамата с Ройс бяха сигурни, че тя ще отмени мисията на другия ден. Видя я да спи в лодката надолу по Бернум, спомни си как бе оповестила на всички коя е, когато се напи в дома на Дънстън. Освен, че беше техен клиент и принцеса, нейде по пътя бе станала много повече от това.

Окован под немилостивите удари на дъжда, той се измъчваше от видения за смъртта й. Видя я да лежи по лице в канавката с разкъсана рокля и окървавена бледна кожа. Империалистите най-вероятно щяха да увесят тялото й на централния площад или да го влачат чак до Акуеста, вързано за някой кон. Може би щяха да й отрежат главата и да я изпратят на Олрик като предупреждение.

Обзет от гняв и отчаяние, той започна да копае в калта, опитвайки се да отхлаби кола. Копаеше бясно, дърпаше усилено, отново дълбаеше - клатейки кола напред и назад. Един пазач го забеляза и го прикова на земята, прокарвайки друг кол към веригите около китките му.

- Значи се опитваш да избягаш, а? - рече пазачът. - Да, ама няма да стане. Убил си Гаунт. Затуй ще умреш, но дотогава ще мируваш.