Читать «Нифрон се въздига» онлайн - страница 140

Заповедта излезе слаба, изобщо не в гласа на благородничка. Липсваше й увереност, силата на арогантността. За известен период на несигурност никой не се помръдна или продума. Без връщане назад, Амилия стоеше неестествено изпъната, изправила се срещу Джерълд. За пръв път Модина забеляза колко е едър, висящия на бедрото му меч, униформата. Той беше изряден, бронята му лъщеше.

Джерълд кимна и се отмести.

- Насам, Ваше Високопреосвещенство - рече Амилия, издишайки.

Тримата се отправиха към централното стълбище. Амилия продължаваше да говори:

- Накарах я да се храни, накарах я да говори... просто искам да й уредя по-добро място за спане. Как може да спорят? Петият етаж е празен.

В главната зала се разминаха с неколцина изненадани слуги. Една млада жена спря, поразена.

- Ана - обърна се към нея Амилия. - Ана беше, нали?

Жената кимна, в невъзможност да откъсне очи от Модина.

- Императрицата се мести в спалня на петия етаж. Изтичай и донеси чаршафи и възглавници.

- Но Едит ми каза да...

- Забрави Едит.

- Ще ме бие.

- Не, няма - рече Амилия и се замисли. С внезапен авторитет заговори отново. - Отсега работиш за императрицата - ти си нейна лична камериерка. Ще си подчинена директно на мен. Разбра ли?

Ана изглеждаше шокирана.

- Какво искаш да направиш? - попита я Амилия. - Да се противопоставиш на Едит Мон или да откажеш на императрицата? Занеси чаршафите и приготви най-добрата стая на петия етаж.

- Да, Ваше Високопреосвещенство - рече тя, обръщайки се към Модина. -Незабавно.

Поеха по стълбите, движейки се бързо към петия етаж. Той представляваше самотен коридор с пет врати. В далечния край през тесен процеп прозираше светлина, разкрила прахта по пода.

Амилия разгледа вратите. Свивайки рамене, отвори една и им направи жест да я изчакат отвън След като излезе от стаята, тя сгърчи лице и каза:

- Да изчакаме Ана.

Не се наложи да чакат дълго. Камериерката, следвана от две момчета с парцали, метла, четка и кофа, се появи, нарамила чаршафи. Дишаше тежко, челото й беше оросено от пот. Тя и момчетата се втурнаха в стаята. Амилия се присъедини към тях. Скоро момчетата изтърчаха отново и започнаха да носят разни неща: възглавници, одеяла, още вода. Модина и Джерълд изчакваха в коридора, слушайки съпътстващите почистването звуци. Не след дълго Ана излезе, цялата покрита с прах и мръсотия, влачеща куп мръсни парцали. Появи се Амилия и покани Модина.

Слънце. Зърна яркия лъч светлина, разсякъл пода, част от покрита с гоблени стена и полегнал на множеството възглавнички върху масивно легло със сатенени чаршафи. На пода имаше дори дебел килим. Огледало и леген стояха на малка поставка. Край камината имаше бюро, а на отсрещната стена -отворен прозорец.

Модина закрачи напред и се вгледа в небето. Поемайки свежия въздух, тя коленичи. Прозорецът беше тесен, но Модина можеше да наднича надолу към градината или да гледа директно към синьото небе - истинското небе. Положи глава на перваза, наслаждавайки се на слънчевата светлина, както страдал от продължителна жажда би се плискал с вода. Досега не бе забелязала колко силно бе копняла за свеж въздух и слънце. Амилия може и да говореше нещо, ала тя бе твърде заета да гледа в небето, за да обърне внимание.