Читать «Нифрон се въздига» онлайн - страница 139

Етелред кимна.

- Опитва се да се свърже с националистите, но това беше очаквано. Значи корабът е плувал откъм Роу?

- Да.

- Сигурен си, че друг кораб не е разкъсал блокадата?

- Според докладите е бил само този.

Докато Етелред и войникът разговаряха, а останалите стояха неподвижни като статуи, графът на Чадуик не сваляше очи от императрицата. Модина на отвърна на погледа му. Начинът, по който я гледаше, я караше да се чувства неловко.

Той се покатери по стълбите и коленичи.

- Ваше Високопреосвещенство - каза той, нежно хващайки ръката й и целувайки пръстена, - аз съм Арчибалд Белънтайн, дванадесети граф на Чадуик.

Модина не каза нищо.

- Арчибалд? - отново се разнесе гласът на Етелред.

- Простете грубия ми подход - продължи графът. - Откривам, че не мога да сторя нищо. Колко странно е да не сме се виждали преди. Бил съм в Акуеста много пъти, ала никога не съм имал удоволст вието. Нещастно стечение на обстоятелствата, предполагам. Убеден съм, че сте изключително натоварена. В качеството си на командващ значителна армия, аз също съм много зает. Скорошните събития наложиха войската ми да дойде тук. Не бе нещо, от което съм особено доволен. Досега. Справях се отлично, завладявайки нови земи за разрастващата се ваша империя; смятах за нещастие наложителността да спра. Ала съжаленията ми бяха превърнати в истинско възхищение, тъй като съм благословен да се удивлявам на величието ви.

- Арчи! - Етелред го бе викал от доста време, но едва споменаването на омразния прякор привлече вниманието на мъжа. - Стига с тези глупости. Ще закъснеем за срещата.

Графът се намръщи раздразнено.

- Простете, Ваше Високопреосвещенство; дългът ме зове.

Щом тренировките свършиха, преоблякоха Модина в простата й рокля и тя бе отведена в килията си. Помисли си, че някога я придружаваха двама войници, ала сега беше само един. Казваше се Джерълд. Само това знаеше за него, което беше странно, като се имаше предвид, че го виждаше всеки ден. Той я придружаваше навсякъде и стоеше на пост пред вратата на килията. Чудеше се кога си почива, най-вероятно късно през нощта, ала сутрин, когато двете с Амилия отиваха да закусват, той неотлъчно беше там. Никога не го беше чула да говори. Бяха като мълчалива двойка.

Вратата на килията бе отворена, мрачината я чакаше. Той никога не я бе принуждавал да влезе. Изобщо не я беше докосвал. Просто стоеше търпеливо на пост край вратата. Тя се поколеба на прага и когато погледна към Джерълд, той сведе очи.

- Почакай - Амилия дотича след тях. - Нейно Високопреосвещенство се мести днес.

Джерълд и Модина я изгледаха объркани.

- Отказах се от уговорките с камерхера - заяви Амилия. Говореше бързо, обръщайки се едновременно и към двамата. - Нимбус е прав, в крайна сметка аз съм секретарка на императрицата - обърна се към Джерълд. - Ескортирай Нейно Високопреосвещенство до новата й спалня на петия етаж в източното крило.