Читать «Нифрон се въздига» онлайн - страница 137

Съмняваше се. В очите им нямаше симпатия, само възхита - възхита и уважение. Едновременно се чудеха и трепереха в нейно присъствие. Бе ги чула да шептят за звяра, който беше убила, и как била дъщерята на бог. За хиляди войници, рицари и простолюдни, тя бе обект на боготворене.

Съвсем доскоро Модина не обръщаше внимание на това, умът й бе затворен в такава яма, че всеки опит да мисли пораждаше невероятни страдания и тя затъваше обратно в пасивното удобство на бездната. Времето бе затъпило болката; бавно думите на околните разговори започнаха да достигат до нея. Според дочутото тя и баща й бяха наследници на някакъв изчезнал легендарен крал. Ето защо само те могли да наранят звяра. Бе избрана за императрица, ала не бе сигурна какво означава това. До този момент бе значело болка и изолация.

Модина безчувствено се взираше в околните. Вече не бе способна да чувства. Нямаше страх, гняв или омраза; нито любов или щастие. Тя беше призрак, обитаващ собственото си тяло; безразлично наблюдаваща света. Нищо от случващото се край нея нямаше значение.

Освен Амилия.

Преди навъртащите се около нея хора бяха представлявали смътни сиви лица. Бяха й говорили за нелепи понятия, по-голямата част от които не би могла да разбере, дори и ако се опиташе. Амилия беше различна. Тя бе говорила неща, които Модина можеше да разбере. Беше разказвала истории за семейството си, напомняйки на императрицата за друго момиче - момиче на име Тракия - което беше умряло и сега беше само призрак. Споменът беше болезнен, ала Амилия беше съумяла да й напомни за времената преди мрака, преди болката, когато в света бе имало някой, обичащ я.

Когато Салдур бе заплашил да отведе Амилия, Модина бе видяла ужаса в очите на девойката. Познаваше този страх. Гласът на Салдур бе пищенето на звяра и в този миг тя се събуди от дългия сън. Очите й се бяха фокусирали за пръв път след онази нощ. Нямаше да позволи на звяра да победи отново.

Някъде в залата, извън видимостта на подиума се затръшна врата. Звукът отекна из мрамора. Последваха гръмки стъпки с още по-гръмък разговор.

- Не разбирам защо да не мога да нападна Олрик сам - говореше раздразнено издокаран мъж.

- Армията на Бректън ще срази националистите за нула време. Тогава ще се върне в Меленгар и ти ще си получиш наградата, Арчи - отвърна по-възрастния. - Меленгар няма да избяга. Не си струва риска.

Не познаваше по-младия, ала възрастния бе чувала многократно преди. Наричаха го регент Етелред. Двамата благородници и свитата им се приближиха. Етелред бе облечен както винаги - червено кадифе и златиста коприна. Гъстата му брада издаваше възрастта му, тъй като бе доста посивяла.

Крачещият край него младок беше облечен в стилна алена копринена туника с висока плисирана яка, елегантно наметало и екстравагантна шапка с перо, идеално пасваща си с останалата част от тоалета му. Бе по-висок от регента и дългата му кестенява коса се спускаше по гърба му, стегната в опашка. Вървяха начело на шестима други - слуги, стюарди и чиновници. Четирима Модина разпозна, тъй като и преди бе виждала¹ малкия парад.