Читать «Тайна идентичност» онлайн - страница 68

— Не беше ли срещу дискотеката — каза Джейсън. — Да повървим още малко и… Ей! Я го вижте този!

Декстър проследи погледа на Джейсън и видя висок, млад мъж, който се приближаваше. Беше облечен с овехтели къси панталони и фланелка, която не е била прана поне от година. Мръсните му крака бяха обути в чифт стари джапанки, които му бяха поне два номера по-малки, а в едната си ръка държеше сламена шапка.

— Добър ден, мъжки — поздрави ги той, когато приближи. — Ще помогнете ли? — той протегна шапката си с надежда.

Джейсън хвърли злобен поглед на Декстър.

— Зависи — отвърна той, изпука пръстите си и се приближи към просяка. — Какво ще направиш в замяна? А?

— Виж, не искам проблеми, пич — отвърна просякът и вдигна и двете си ръце, сякаш се предаваше. — Ако не ти се дават дребни, ще си вървя.

— Да. Това ми харесва много повече — съгласи се Джейсън с лицемерна усмивка. — Разкарай смрадливата си, нищожна особа от очите ни и не разваляй приятната вечер.

Декстър трепна от думите на Джейсън. Какво право имаше да се държи толкова грубо с този човек, само защото не беше имал късмета да се роди богат?

— Стига, човече — остро каза той на Джейсън. Декстър бръкна в джоба си и извади смачкана банкнота, обзет от странното чувство, че е участник в сцена от „Принцът и просякът“. — Вземи, човече! Извинявай, че нямам…

— Декстър! — извика Дейзи. — Внимавай!

Декстър погледна през рамо точно навреме, за да види устремения към него лакът. Той се наведе и се размина с най-голямата сила на удара, но въпреки това лакътят го застигна в скулата и го извади от равновесие. За миг Декстър се замая и докато се бореше да се задържи на крака, смътно чу ядосаните викове на Джейсън и уплашените писъци на Дейзи.

Докато главата му се проясни, всичко беше свършило.

— Накъде тръгнаха? — гръмко попита Джейсън, все още стиснал ръце в юмруци. — Ако си знаят интересите, да бягат!

В това време Дейзи, вкопчена в ризата на Декстър, леко го галеше по лицето.

— Декстър! Добре ли си? — хълцаше тя. — Чуваш ли ме?

— Май… май съм добре — Декстър се отърси от последния ефект от удара. — Какво стана?

— Онзи тип мина зад нас и сграбчи чантата ми — каза Дейзи. — Мисля, че щеше да ти вземе портфейла, но ти го видя навреме.

— Сигурно е бил комбина с просяка — вметна Джейсън. — Разделиха се в момента, в който отговорих на ударите им — той се намръщи на пустите улици, а на лицето му се изписа тревога, когато погледна сестра си. — Добре ли си, Дейзи?

— Да — гласът й вече се беше поуспокоил. — За първи грабеж не беше толкова зле — смехът й прозвуча малко насила. — Важното е, че сме добре.

— Нали паспортът ти не беше в чантата? — попита Джейсън.

Дейзи поклати глава.

— Слава богу, е в хотела — отвърна тя. — Но парите и кредитните ми карти бяха в нея — тя раздразнено тръсна глава. — Колко досадно! Трябва веднага да блокирам картите.

Джейсън сви рамене.

— Да. Добре че взе приятеля си, да удари едно рамо, иначе утре и тримата трябваше да стигнем на стоп до летището.