Читать «Тайна идентичност» онлайн - страница 70

Декстър спря на малка, осветена поляна и се облегна на едно дърво. Отпусна глава в ръцете си и тихо простена. Стонът му се смеси със стоновете, които все още слабо долитаха от плажа.

Как можах да забравя, питаше се той безрадостно. Все едно съм лъгал сам себе си и съм си вярвал…

— Защото искаше да вярваш в тези лъжи.

— Кой го каза? — стреснат, Декстър свали ръце от главата си и премига в мрака. — Кой е?

Нечия фигура излезе от сенките на дърветата от другата страна на поляната. За момент Декстър си помисли, че е Буун, и сърцето му трепна. Това значеше ли, че Буун е тръгнал след него, за да го върне, че отсега нататък Декстър няма да е прокуден от лагера?

Но тогава силуетът направи още една стъпка и Декстър видя, че мъжът е малко по-млад от Буун и малко по-нисък. Косата му беше малко по-светла, очите — малко по-тъмни, носът и брадичката — различни…

Сърцето на Декстър заблъска в гърдите му.

— Ти… Ти ли си? — запъна той. — Искам да кажа аз ли съм!

Декстър се замая. Главата му се завъртя, сякаш съзнанието му се понесе над дърветата, откъснато от действителността. Но силуетът беше напълно материален — клонките пукаха под краката му, стръковете трева се превиваха с всяка крачка през поляната.

— Знаеш кой съм — лъч светлина падна върху приближаващия се.

Декстър се взря в него. Той отново забеляза, че дрехите на другия Декстър са малко по-износени от неговите и косата му е малко по-различна. Различна и въпреки това позната.

— Ти си… аз съм… — прошепна той. — Старият аз.

— Истинският ти — отвърна другият Декстър. Очите и тонът му бяха обвинителни. — Онзи, когото изостави в деня, в който получи парите. Онзи, от когото още се срамуваш, макар че не съм направил нищо нередно.

Декстър поклати глава.

— Но аз не съм… не бях… — безсилно възрази той. — Аз… аз направих онова, което смятах, че ще ни помогне. Че ще помогне на мен — главата му отново се завъртя и той се запита дали изобщо се е будил от последния пристъп. Може би си беше въобразил, че Буун и Шанън са го спасили и Арц се е погрижил за него. В този ред кой можеше да каже кое е действително и кое — не? Кой можеше да каже, че още не седи в самолета на „Океаник“, който падаше от небето? Ако питаха него, всичко това можеше да е безразсъдно дело на обърканото му съзнание.

Странно, но тази мисъл му даде кураж.

— Какво искаш? — предизвика той другия Декстър.

— Да ти напомня откъде идваш. Кой си.

— Вече си го спомних — този път гласът на Декстър беше малко по-силен. — Мисля за това всеки Божи ден. Как бих могъл да забравя.

— Забрави за мен!

— Какво? — Декстър сложи ръка на челото си. Тя беше хладна, влажна и трепереше леко. — Какви ги говориш?

— Говоря за теб, Декстър Крос — гласът на другия Декстър прозвуча презрително. — Забрави, че Декстър Стъбс изобщо е съществувал.

— Това беше заради обезводняването… — възрази Декстър.

— Да. И заради обезводняването ли не каза истината на Дейзи? Тя ти вярваше.

— Знам… — прошепна Декстър. Изведнъж гърлото му се стегна, когато си спомни наскърбения поглед в очите на Дейзи, след като най-сетне й каза истината.