Читать «Тайна идентичност» онлайн - страница 66

— Декстър! — провикна се той. — Ето те и теб, приятел. Търсих те навсякъде.

— Намери ме — каза Декстър с уморена усмивка, когато Джордж стигна при него. — Какво става?

— Това познато ли ти е? — Джордж вдигна тъмния куфар.

Щом светлината го освети, Декстър ахна.

— Прилича на моя! — извика той. — Не мога да повярвам, че си го намерил. Бях се отказал от него.

Джордж сви рамене.

— Надявах се да е твоят — каза той. — Но не бях сигурен. На табелката пише Декстър Стъбс. Казах си колко ли Декстъровци може да има на този остров?

Декстър замръзна. Последното парченце от пъзела падна на мястото си в съзнанието му с оглушителен тътен.

— Декстър Стъбс? — каза Арц. Гласът му сякаш отекна по целия плаж. А може би само в главата на Декстър… — Ти Декстър Стъбс ли си, или Декстър Крос?

— Аз… — гърлото на Декстър отново пресъхна, но този път беше сигурен, че никаква вода не може да му помогне. Истината го помете, толкова ясна и недвусмислена, че Декстър не можеше да повярва, че досега не е могъл да си я спомни. — Аз… мисля, че това е истинското ми име. Декстър Стъбс.

Декстър стисна очи. Сега, след като истината излезе наяве, не знаеше дали може да я понесе. Нищо чудно, че се беше опитал да я забрави. Нищо чудно, че се беше опитал да изтрие миналото и да започне начисто на този остров.

Когато отвори очи, Буун разтриваше брадичката си и го гледаше изумено. Арц и Джордж го гледаха с нескрито любопитство. С крайчеца на окото си Декстър мерна Шанън, която идваше към тях. Клеър и Чарли също гледаха към него, сякаш се питаха за какво беше цялата тази шумотевица. Декстър безпомощно погледна Арц. Подозрение и недоверие ли виждаше в очите му?

Неспособен да понесе срама, Декстър се изправи на крака. Главата му се завъртя, но той не обърна внимание.

— Извинете ме — промълви той. Лицето му гореше от срам. — Трябва… трябва да вървя.

Без да поглежда никого, бързо избяга от плажа. Няколко души го извикаха по име, но той не спря, дори когато стигна тропическата гора. Продължи да тича, като сляпо си пробиваше път през притъмнялата джунгла и се препъваше в корените, без да усеща болка. Стоновете на умиращия мъж го следваха и отекваха в главата му в унисон с настроението му.

Добре си го заслужих — мрачно си помисли той и се блъсна в едно дебело бамбуково стъбло. — Ако само още имах амнезия… Тогава може би щях още да вярвам в този по-добър живот, който съм си сътворил. Може би поне още малко щях да остана в света на Супер Декстър…

20

Декстър затвори очи и се отдаде на шумната пулсираща музика на сиднишкия клуб. Едва забелязваше Дейзи, която танцуваше до него. Русата й коса беше прилепнала от потта, а лицето й бе блажено щастливо.

— Ей, пич! — неочаквано извика Джейсън в ухото на Декстър, който отвори очи. — Това място е супер, нали?