Читать «Тайна идентичност» онлайн

Кати Хапка

Тайна идентичност

1

Когато Декстър отвори очи, го обгърна пълен мрак.

— Дейзи! — задавено промълви той. Гласът му прозвуча глухо. — Дейзи, къде си?

Мозъкът му, подобно на радиоапарат, който търси сигнал през пукота и шума на статичното електричество, започна да се прояснява и суматохата, която цареше наоколо, стигна до него. Пронизителни писъци и дрезгави викове, звън от удар на метал в метал, писък на спирачки, блъскане, пукане. А над всичко това се извисяваше един всевластен вой на машина, който отразяваше туптенето в главата му. Суматохата изпълни Декстър с ужас, макар да не знаеше защо. Знаеше само, че трябва да се махне, да намери Дейзи и да избяга…

Декстър се опита да се изправи, но нещо му попречи. Усещането бе придружено от рязка и тъпа болка в гърдите. Тя пробуди сетивата и в останалата част от тялото му и десетина различни болки го пронизаха от глава до пети.

Какво ставаше с него? И защо не виждаше? Декстър премига бързо няколко пъти, но тъмнината не се замени със светлина, макар звуците около него да се усилиха. Изпаднал в паника, той вдигна ръце към очите си. Пръстите му срещнаха меката еластична тъкан на превръзка, която покриваше лицето му.

Той се почувства като пълен глупак, дръпна я и премига срещу килимче с логото на „Океаник Еърлайнс“. Беше открил причината за слепотата си. След това откритие всичко около него започна да си идва на мястото. Седеше в самолета, който трябваше да го върне обратно вкъщи, в Съединените щати. „Ръката“, която го приковаваше на място, беше предпазният колан, все още здраво заключен в механизма си, въпреки че по-голямата част от самолета, към който принадлежеше, беше разрушена…

„Дейзи“, помисли си Декстър в нов пристъп на паника.

Усилията, които му трябваха, за да обърне глава й да погледне към седалка зад себе си, бяха невероятни. След като най-сетне успя, установи, че седалката е празна.

Очите му още не се бяха приспособили към светлината и Декстър примигваше, когато откъм пътеката пред него изскочи разтревоженото лице на млад мъж.

— Хей? — обърна се младият мъж към него. — Добре ли сте?

— Аз… — Декстър се опита да каже още нещо, но езикът му залепна за небцето. Той преглътна с мъка и се опита да преодолее ужасното усещане, че гледа собственото си лице.

Чертите на непознатия се разместиха. Декстър видя, че макар и някъде на неговите години, а може би и малко по-възрастен, непознатият всъщност изобщо не прилича на него — очите му бяха по-светли, косата — по-тъмна, а носът, брадичката и челото — съвсем различни.

— Аз… — започна отново Декстър, но спря неуверено. Не можеше да фокусира раздвоения си поглед. Разрошената коса на другия мъж и сините му, тревожни очи се размазаха като стар филм, гледан през аквариум.

— Дръжте се! — каза непознатият. — Веднага ще ви изведем оттук.

— До-о-о… — Декстър спря, опита се да стигне до втората сричка. След дълга умствена борба успя. — Добре! — простена той.

Усилието, което говоренето му костваше, изцеди силите му до последната капка. Очите му се притвориха, а тъмнината се спусна над периферното му зрение.