Читать «Тайна идентичност» онлайн - страница 69

— Тоест? — Декстър изстина от глава до пети въпреки топлия нощен въздух.

Джейсън се усмихна срамежливо.

— Разчитах Дейзи да ме черпи утре една закуска и да плати таксито — призна си той. — Окончателно фалирах след последните питиета в дискотеката — той тупна Декстър по рамото. — Нали нямаш нищо против да ми заемеш няколко долара, пич?

Декстър едва-едва отвърна на усмивката на Джейсън. Имаше чувството, че ще повърне. След като си купи хубави нови куфари за пътуването, плати паспортните такси и всички останали разходи, които трябваше лично да покрие, почти не му останаха пари.

Тримата поеха дългия път към хотела, а Декстър трескаво започна да прехвърля числата в главата си, като се опитваше да установи дали ще може да покрие сметката за таксито и другите разходи. Все пак заминаваха утре.

Не, най-сетне призна той, със свито сърце. Няма да ми стигнат. Не и ако трябва да платя за тях двамата. Те харчат, сякаш парите не значат нищо. Няма начин да ме разберат, че трябва да си правя сметка на парите. Не и ако не им кажа истината…

Той вдигна поглед към хотела, който вече се виждаше на другата пряка. Джейсън се втурна напред, като мърмореше нещо за обаждане в полицията, а Декстър изпита добре познатото му усещане за поражение. Той задържа Дейзи.

— Слушай — бавно каза той. Чувстваше се, все едно отново е в гимназията, където богатите хулигани са го заградили в ъгъла и трябва да изтърпи неизбежния бой.

— Не може ли да почака малко? — попита Дейзи. — Трябва да отида с Джейсън, за да кажа на ченгетата какво имаше в чантата ми.

— Не, не може да чака.

Нещо в гласа му я убеди, защото тя спря и го изгледа с любопитство.

— Какво има, Декстър?

Той си пое дълбоко дъх.

— Става дума за парите — тихо каза той. — Виждаш ли, аз не съм този, за когото ме мислиш…

Щом изрече първите няколко думи, останалото се изля като потоп от устата му — неочакваният късмет на леля му, жалкото му минало, плана „Супер Декстър“, всичко. Стана му почти хубаво да си признае, да каже истината.

Почти.

— Ти… Ти си ме лъгал? — Дейзи просто го гледаше, когато свърши. Изражението й се менеше от гняв до силно разочарование.

— Съжалявам — каза той. От дъното на душата си искаше да промени този поглед. — Но това не променя нищо между нас. Аз съм си същият човек. Аз…

Тя поклати глава. Сълзите вече се стичаха по лицето й.

— Не. Мисля, че изобщо не те познавам — каза Дейзи. Гласът й леко притрепери. — А може би ти не познаваш мен. Все ми е едно дали си беден, или не, Декстър. Не давам пукната пара за това. Не мога да преглътна лъжите…

Гласът й се загуби в ридание, обърна се и се втурна към хотела. Отчаян, Декстър изкачи няколко стъпала след нея и спря. Нямаше смисъл да обяснява. Тя вече беше решила — той беше предал доверието й.

И е права, помисли си той. Това е най-лошото. Абсолютно е права.

21

Щом Декстър се увери, че никой не го следи, престана да тича. Той се огледа в бързо притъмняващата джунгла и му се прииска да беше спрял, за да вземе фенерче. За щастие светлината от луната и звездите беше достатъчна, за да не се блъска в дърветата.