Читать «Тайна идентичност» онлайн - страница 53

Декстър нямаше представа за какво говори Сойер.

— Добре — тихо каза той и отстъпи назад. — Ще те оставя.

Сойер го гледаше с любопитство.

— Знаеш аз какво правя тук — каза той. — Но не ми каза ти какво правиш. Търсиш ли нещо?

Декстър не си направи труда да му отговори, че първата част от твърдението му не е вярна. А и не му се искаше особено да го осветлява за втората. Нещо в начина, по който го гледаше Сойер, го караше да се чувства много неспокойно.

— Нищо — каза той. — Просто… а… търсех един човек. Това е.

Без да дочака отговор, Декстър се обърна и се понесе бързо надолу по наклонения метален под — таван. Той избегна смачканата количка за храна, прескочи куп незнайни отломки и най-сетне изскочи от тъмната воняща, жужаща вътрешност на самолета в относително хладния и свеж вечерен въздух.

Декстър не се обърна. Той бързо се отдалечи от самолета. Още не можеше да прогони образа на Сойер. Очите му блестяха на светлината на фенерчето, докато бдително беше гледал Декстър, преценявайки колко струва. Егоистичното коварство в очите му напомни на Декстър за някого, макар за нищо на света да не можеше да си спомни за кого.

16

Декстър погледна лукавите сиви очи на леля си и се опита да не издаде поредната си лъжа.

— И затова трябва да се върна един ден по-рано, за да се подготвя за изпита.

Той се изненада колко небрежно и нормално прозвуча извинението му. Без да знае дали да се възхищава, или да се притеснява от нарастващата си способност да лъже, Декстър зачака да види дали леля му ще се хване.

Тя сви рамене, обърна се и погледна към телевизора, от който гърмеше любимият й сапунен сериал.

— Прави каквото трябва — каза тя. — Но ще трябва да компенсираш през пролетната ваканция.

— Разбира се — отвърна Декстър успокоен, че не е заподозряла нищо. Майка му също бе приела извинението без въпроси.

„Май ставам много добър в лъжите — помисли си той и бързо излезе от стаята. — Сигурно се дължи на практиката, която натрупах в последно време.“

Той изпита познатия пристъп на вина. Колкото и да се опитваше да представи пред себе си нещата като „създаване на нова действителност“, Декстър прекрасно знаеше, че това са най-обикновени лъжи. Нямаше абсолютно никакви угризения за това, че мами леля си Пола, а за това, че мами майка си, изпитваше съвсем леки — предполагаше, че ако научи, не само ще му прости, но може дори и да го разбере.

Но колкото повече време минаваше, толкова по-зле се чувстваше спрямо третия човек, оплетен в лъжите му — Дейзи.

„Имах ли избор — помисли си Декстър и си представи засмяното й лице. — Ако не го бях направил, сега нямаше да сме заедно.“

Щом се върна в студентското градче, Декстър се по чувства малко по-добре. Все пак нали затова го правеше. Може би някой ден щеше да измисли начин да слее двата си живота, без да опропасти всичко. В това време трябваше да жонглира с всичките топки и да се моли късметът да не му изневери.

А на късмета му предстоеше да се изправи пред следващото голямо изпитание — запознанството със семейството на Дейзи. Декстър си пое дълбоко дъх и се спря във фоайето на един скъп италиански ресторант близо до студентското градче, за да оправи яката на ризата си. Тук имаше среща с Дейзи и родителите й. Нямаше търпение да я види пак — трите седмици без нея му се бяха видели като три години, — но запознанството с родителите й го изнервяше. Какво щяха да си помислят за него? Щяха ли веднага да прозрат през него и да разберат, че не е за дъщеря им?