Читать «Тайна идентичност» онлайн - страница 40

— Напомни ми да не си резервирам следващата ваканция на места с гадни палми. Тропическият климат е силно прехвален — изропта тя и ритна едно палмово клонче, което лежеше на пътя й.

Декстър се усмихна със съчувствие.

— Говориш като Дейзи — каза той. — Би предпочела да отиде на ски във Вейл пред това да изкара една седмица изтегната на плажа на някой остров.

— Преди обичах плажовете — Шанън сбърчи нос. — Но напоследък ми идват малко в повече.

— И на мен. Чакай малко — Декстър забеляза локва с прясна вода в цепнатината на един голям камък. Дори в относителната хладина на сянката на джунглата, жегата беше непоносима и предизвикваше жажда.

— Това ми прилича на дъждовна вода. Мисля да пийна малко.

Шанън сбърчи нос.

— Сигурен ли си, че става за пиене?

— Сега ще разберем — ухили се Декстър и си проправи път през високата трева до камъка. Другите бяха на десетина метра напред и не го видяха, но Шанън спря да го изчака.

Той внимателно стъпи на камъка и се наведе да пие. Локвата се намираше под слънчевите лъчи, които проникваха между дърветата и правеха слънчеви зайчета по спокойната повърхност.

Декстър се наведе и протегна ръце да загребе. Огледалната повърхност проблесна и се раздвижи — познатите очи, които го гледаха от нея, изведнъж се смрачиха, станаха гневни и чужди, а ъгълчетата на устата му се отпуснаха надолу в намръщена гримаса…

— О! — извика той толкова стреснат, че отскочи назад и замалко не се препъна в паднал клон зад себе си.

— Какво има? — извика Шанън. — Какво стана, Декстър?

Той погледна водата, която отново беше спокойна и неподвижна и отразяваше добре познатото му лице.

— Отражението ми! — бавно отвърна той. — То се промени. Като че някой ме гледаше оттам.

Шанън се намръщи.

— Какви ги говориш? Не ме плаши така, помислих, че си настъпил змия.

— Но аз го видях — настоя Декстър, толкова уплашен от това, което току-що беше видял, че наум не му идваше да се притеснява какво ще си помисли Шанън за него. — Кълна се! Гледах лицето си и то се промени — когато изрече думите, те прозвучаха неубедително дори и на него.

Неубедена и загубила търпение, Шанън погледна към локвата.

— Не откачай. Сигурно от дърветата е капнала вода — тя махна към гъстия листен покров над тях. — Сигурно е раздвижила водата, предизвикала е оптическа измама и ти се е сторило, че лицето ти се променя — като в кривите огледала, които правят хората дебели, ниски…

— Сигурно си права — бавно каза Декстър все още не способен да се отърси от спомена за разгневеното лице — неговото собствено, което го гледаше толкова страшно. — Но…

— Но какво? — раздразнено попита Шанън и погледна към другите, чиито гласове бяха доста заглъхнали. — Хайде, да ги настигнем. Не искам да се изгубя.

Декстър тръгна след нея по пътеката, но все още мислеше за това, което току-що беше видял.

— Знаеш ли, че това не е първото странно нещо, което виждам, откакто се разбихме?

Надяваше се, че Шанън няма да го вземе за луд — поне не за по-луд, отколкото вече го смяташе, — той й разказа за двойника си, който беше видял в джунглата предния ден.