Читать «Тайна идентичност» онлайн - страница 39

— А ти знаеш какво да търсим? — скептично вдигна вежда Чарли.

Арц сви рамене.

— Аз съм човек на науката — леко надменно отвърна той.

Докато другите започнаха да обсъждат в коя посока да тръгнат, Декстър видя, че високата жена с кестенява коса от групата за трансийвъра идва към тях с наведена глава и тревожно изражение. Някой от неговата група беше споменал, че се казва Кейт и че май е приятелка с Джак. Декстър я наблюдаваше, докато идваше, и се питаше защо е толкова разтревожена.

— Здрасти — каза й той, решил да поеме ролята си на островния аматьор психолог в ръце. — Кейт, нали?

Тя го погледна изненадана.

— Да.

Декстър се представи. Останалите вече я познаваха.

— Отиваме в джунглата да търсим храна — каза й той. — Искаш ли да дойдеш?

— Разбира се, ще дойда — Кейт се приближи към тях. Тя отмахна един кичур коса от очите си. — Ще ми дойде добре да се махна малко от този плаж.

Декстър забеляза, че при тези думи очите й за миг прескочиха към синьо-жълтия брезент на лазарета. От вътрешността му се носеха все по-силни викове и тежки стонове от болка. Декстър беше чул, че въпреки усилията на Джак мъжът с шрапнела в хълбока най-вероятно умира.

Той потръпна и се обърна. Не искаше много-много да мисли за това.

— Супер — каза той на Кейт. — Колкото повече сме, толкова по-весело ще е.

Скоро и шестимата тръгнаха към джунглата. По пътя минаха край Уолт, който риташе пясъка в сянката на едно палмово дърво.

Декстър се спря, изненадан да го види сам на това място. Досега винаги беше виждал Уолт или с баща му, или със загадъчния Джон Лок, с когото като че се сприятеляваше. Но в момента нито един от двамата не беше с него.

— Здрасти — поздрави Декстър детето. — Какво правиш, Уолт? Къде е баща ти?

Уолт присви очи към него.

— В джунглата е. Търси Винсънт.

— Винсънт? — Декстър усети болка. От толкова тревоги по Дейзи не се беше сетил, че другите оцелели също може още да търсят близките си. — Това брат ти ли е?

— Не — Уолт го погледна, сякаш му каза „ти да не си луд“, — кучето ми.

— А — Декстър със закъснение се сети, че момчето и преди беше споменавало кучето си. — Е, надявам се да го намери.

Той остави Уолт да рита пясъка и продължи пътя си с другите. Скоро навлязоха в шарените сенки на полюшващите се палми и поеха по пътека, прокарана от живот ни. Тук беше доста по-хладно и Декстър се зарадва, че е избягал от безмилостната жега на плажа. Но както Арц беше отбелязал, падналият дъжд не беше успял да разхлади времето и вместо това беше увеличил влажността и беше направил топлината от следобедното слънце още по-жежка. При такива условия понякога беше невъзможно да се пие достатъчно вода, за да се избегнат прегряването и дехидратацията, а Декстър не искаше да рискува. Проблемите с халюцинациите и странните празнини в паметта му стигаха.

След няколко минути пътеката се стесни и се превърна в тънка пътечка, която минаваше през част на гората, обсипана с големи камъни. Търсачите се принудиха да вървят по двама. Декстър изостана с Шанън накрая. На хубавото й лице имаше навъсено изражение. Капки пот бяха покрили челото й и бяха намокрили русата й коса.