Читать «Тайна идентичност» онлайн - страница 34

— Иска ли питане — широко се усмихна Декстър и преглътна завистта си. Въпреки всичките си усилия не можеше да избегне напълно спорадичните припомняния, че е съвсем различен от повечето хора тук. Но докато те не го знаеха, тези различия нямаха никакво значение.

— Може ли да стане по-късно? Имам среща долу с Дейзи в пет.

— Няма проблеми, приятел — Хънтър вдигна вежди. — Определено не трябва да караш такова момиче да чака.

Декстър се усмихна, прилив на гордост измести завистта, породена от новата кола на Хънтър. На кой му трябваше мерцедес или беемве, когато имаше Дейзи.

— Знаеш как е, брато. Ще се видим после.

Той се шмугна в стаята да остави книгите си и забеляза, че червената лампичка на телефонния му секретар мига настоятелно.

„Сигурно е или майка ми, или леля Пола“, каза си Декстър с гримаса. Избягваше по-голямата част от обажданията им, които напоследък му се струваха все по-чести и по-чести. Знаеше, че рано или късно ще му се наложи да говори с тях, но му се струваше твърде скоро старият живот да нахлуе в новия.

Без да чуе съобщението, той излезе от стаята и забърза по коридора. Подмина асансьора и се насочи към кънтящото стълбище на многоетажното общежитие, като взимаше по три стъпала наведнъж. Като че се страхуваше, че може да се събуди в стаята си у дома и звънът на будилника да прогони съня.

„У дома, където ти е мястото, момче.“

Гласът на леля му, неприятен и груб, както обикновено, отекна в главата му ясно, сякаш леля Пола беше до него на стълбището.

Декстър тръсна глава като кон, който изпъжда досадна муха. Колкото повече време минаваше, толкова повече Декстър си даваше сметка, колко лошо се беше отнасяла леля му с него през целия му живот. Тя не само го беше смятала са свой личен роб, но и непрекъснато му беше повтаряла, че не заслужава нещо по-добро.

А и майка му. Знаеше, че тя го обича и му желае доброто, но как можеше да се надява да му даде надежда за бъдещето, след като самата тя беше толкова обезнадеждена и угнетена? Заедно двете жени бяха карали Декстър цял живот да вярва, че не заслужава нищо по-добро от това, което има. Най-лошото бе, че той безрезервно им беше вярвал.

Но това е старият Декстър, твърдо си каза той, когато стигна края на стълбите. Новият Декстър е по-умен. Само трябва да не го забравям.

Дейзи го чакаше във фоайето на общежитието, облечена в къси панталонки на бели и розови райета и бяла блуза без ръкави, която разкриваше загорелите й нежни ръце.

— Ей, красавецо — поздрави го тя и наклони глава, за да я целуне. — Готов ли си? Умирам от глад.

Два часа по-късно, след продължителен обяд в ресторантче извън студентското градче, Декстър и Дейзи се разхождаха бавно из университетския парк, хванати за ръце, наслаждаваха се на компанията си и топлината на слънцето на циганското лято. Както винаги, паркът беше пълен със студенти, които се припичаха на слънце, играеха на фризби или ритаха футбол, дремеха на сянка, пишеха, дебатираха, свиреха на китара, четяха списания, учеха. Занимаваха се с делата си!