Читать «Тайна идентичност» онлайн - страница 35

„Сега съм един от тях, — помисли си Декстър с тръпка на ново декстърово щастие, примесено с щипка стародекстърово неверие. — Никой от тях никога няма да си по мисли друго.“

За миг го завладя чувство на доволство и благополучие. Мястото му беше тук. Може би през целия си живот подсъзнателно го е знаел. Може би затова не си беше на правил труда да се разбунтува по-сериозно, да отговори с наркотици, агресия или дребни престъпления, както правеха много от младежите в неговото положение. Леля му винаги беше казвала, че е така, защото е роден неудачник, но съвсем не беше права. Беше така, защото винаги е знаел, че нещо по-добро ще дойде, ако само има търпение.

Когато отново погледна идиличната картина, Декстър изведнъж забеляза нещо ново в нея — познат, огромен, тромав силует вървеше по тротоара от другата страна на най-близката ливада. Приличаше на огромен черен облак, който изведнъж е закрил слънцето и цялото студентско градче е потръпнало от хлад.

„Не — помисли си Декстър. Стомахът му се сви и се обърна от ужас. — Не, не, не, не, не!“

— Ей! Какво има? — Дейзи дръпна ръка от неговата и я потърка с другата. — Смаза ми пръстите!

— И-и-извинявай — запъна се Декстър. Мислите му бясно се блъскаха в паника пред гледката на леля му на стотина метра от тях, в естествен размер. И майка му беше там, застанала до нея като жалко подобие на огромната жена. Декстър не можеше да допусне двата му живота — двамата декстъровци — да се сблъскат — това щеше да съсипе всичко. Ако Дейзи срещнеше майка му и леля му, легендата му щеше да е разбита. Тя веднага щеше да разбере, че е лъгал за щастливото си, заможно, сплотено семейство; щеше да разбере, че разказите му за вечерите, изпълнени със звънък смях, дългите ваканции в Европа и всичко останало са лъжи. Щеше да е пълна катастрофа.

Вкаменен от ужас, Декстър гледаше как леля му Пола се обърна към минаваща студентка, а майка му плахо чака, притиснала с ръце дамската си чанта, сякаш се страхуваше, че някой може всеки момент да я грабне от ръцете й. Декстър беше твърде далече, за да чуе какво пита леля му Пола, но след миг видя студентката да свива рамене и да продължава по пътя си, оставяйки двете жени да се озъртат неуверено. Дори внезапно да кацнеха на Марс, едва ли щяха да са повече не на място — майка му със слабите си превити рамене и угрижено лице и леля му Пола, прилична на най-дебелия травестит в крещящ костюм, купен с печалбите й.

„Нямат място тук — обезумял си помисли Декстър. — Защо са тук?“

Но бързо разбра, че присъствието им няма значение. Каквото и да правеха тук, той трябваше да направи нещо по въпроса — веднага — ако не искаше да види внимателно изградения му нов живот да се срине пред очите му.

— Виж — каза той на Дейзи и отчаяно се опита да прозвучи небрежно. — Тъкмо се сетих, че обещах да се обадя на братовчедка си в Швейцария. Рожден ден… има рожден ден. Няма да е лошо да направя това, преди да е станало много късно. Искаш ли да се видим после?