Читать «Тайна идентичност» онлайн - страница 36

Ако Дейзи беше забелязала леко истеричната нотка, която се прокрадна в последните му думи, не го показа.

— Чакай малко. Каква братовчедка в Швейцария? Да не искаш да ме разкараш? — попита тя и престорено се нацупи.

Той се насили да се усмихне.

— И защо ще искам да разкарам най-хубавото момиче на света? — попита Декстър. Познатият комплимент се изплъзна с лекота от езика му. — Ще ти се реванширам… Какво ще кажеш за една вечеря? Където кажеш. Аз черпя.

Цупенето й се превърна в усмивка.

— Е, като поставяш нещата така… — каза Дейзи. — Ще преживея малко и без теб. Съквартирантката ми и без друго искаше да слезе в града да пазарува. Може да намеря нещо по така за довечера — тя му намигна. — Предай много поздрави на братовчедка си за рождения й ден.

Дейзи му махна, обърна се и тръгна към нейното общежитие. При нормални обстоятелства Декстър с удоволствие би я гледал цял ден как върви, но в момента беше твърде разтревожен и припрян, за да се порадва на гледката. Когато Дейзи най-сетне изчезна от очите му, той въздъхна с облекчение.

И точно тогава…

— Декстър! — изрева леля му. Гласът й разцепи шума от разговорите, смеха и музиката като ерихонска тръба. — Ето къде си, момче!

— Какъв късмет! — гласът на майка му, много по-тих, потрепери с облекчение. Двете жени забързаха към него.

Декстър положи всички усилия, докато приближаваха, да огледа обстановката с крайчеца на окото си. Онова момиче, което седеше под дървото, странен поглед ли му хвърляше? Онези момчета при фонтана, съучениците му от часовете по испански ли бяха? Кой беше тук и гледаше ли го какво прави и само чакаше да даде на всички, които познава, пълен отчет за ужасните му роднини?

За негово щастие не видя никого, когото познава. Декстър реши да не рискува и здраво хвана майка си за лакътя, когато тя протегна ръце към него, за да го прегърне.

— Насам, майко — каза той. — Да отидем да поговорим на някое по-тихо място.

— Не ни ли очакваше? — попита леля му Пола, без да помръдва, докато той с мъка лавираше около нея.

— Да не съм ви очаквал! Не ви очаквах не отразява дори бегло изненадата ми — Декстър се опита да прозвучи шеговито и се провали с гръм и трясък. — Хайде, наистина, да отидем някъде на сянка, където можем да поговорим.

Той успя да ги отведе зад централната библиотека, на едно усамотено място между сградите, под сянката на стари възлести кленове. Декстър пусна ръката на майка си и се обърна към двете жени.

— Е, какво правите тук? — попита той. — Защо не ми се обадихте, че идвате?

— Опитахме се — сърдито отвърна леля Пола. — Ако вдигаше проклетия си телефон…

— Няма значение — майката на Декстър нерешително направи успокоително движение с ръце. — Нали вече сме заедно. Другото няма значение — тя обърна светлите си очи към Декстър. — Липсваш ми, Декси. Защо не си дойде? Или поне не се обади?

— Минаха само няколко седмици — вяло възрази той. — Трябваше да се нанеса, да се запиша… нали разбираш, бях зает.

— Точно така. Сега си важно колежанче. Нямаш време за семейството си — изсумтя леля му Пола. — Слава Богу, че не бях толкова заета онзи ден, когато написах чека за колежа.