Читать «Тайна идентичност» онлайн - страница 28

Въпросът му даде смелост. Декстър си пое дълбоко въздух, тръгна и седна на свободното място до нея.

Тя вдигна очи. Той й се усмихна.

— Ей — възкликна той, преструвайки се на изненадан. — Това си ти.

Тя го погледна объркано за част от секундата, след това се усмихна по-широко.

— А, да — каза тя. — Момчето, което не можеше да намери регистратурата.

Гласът й беше по-скоро игрив, отколкото надменен, и той се засмя.

— Да, аз съм — каза Декстър. — Ако бях по-близо, щях да се спъна в нея.

Момичето се разсмя и протегна ръка.

— Аз съм Дейзи — каза тя. — Дейзи Уорд.

— Декстър Стъбс — отвърна Декстър и пое ръката й. Кожата й беше мека и топла на допир и той не искаше да я пусне. — Първи курс ли си?

— Да — отвърна тя. — Следвам английски. Поне засега. Баща ми твърди, че ще променя решението си поне петнайсет пъти, докато завърша — тя се засмя с един от нейните весели мелодични смехове. — Мисля, че тайно се надява да завърша икономика като него. Завършил е този университет преди един милион години. Ами ти?

— Първи курс. Още не съм записал специалност — каза Декстър. — Мисля… мисля и аз да завърша английски — това беше истина, технически. Обмисляше го. Знаеше, че леля му никога няма да му позволи, не и докато тя плащаше.

Декстър прогони мрачните си мисли и положи всички усилия да се съсредоточи върху думите на Дейзи. Тя говореше за любимите си автори и часовете в гимназията. Не след дълго двамата вече говореха за книги и литература, сякаш се познаваха от години. Макар че целият ден бе чакал с нетърпение този час, Декстър се разочарова, когато професорът дойде и настъпи тишина.

Когато един час по-късно лекцията свърши, Декстър трескаво търсеше нещо остроумно, което да каже на Дейзи, за да я накара да остане и да си поговорят още малко. Той все още не знаеше почти нищо за нея и не можеше да понесе мисълта, че ще трябва да чака до следващия час по литература, който беше чак след два дни.

За негова изненада тя беше тази, която го заговори, след като професорът разпусна студентите.

— Е, какво мислиш, Декстър Стъбс? — попита тя. — Нали няма да се откажеш от курса?

— Няма начин — бързо отвърна той и за момент изпадна в паника. Такава възможност дори не му беше минавала през главата, но дали не беше минала през нейната? Ами ако тя се откажеше от курса и той никога вече не я видеше?

— Ами ти? — попита я той възможно най-небрежно.

Дейзи започна да си събира нещата и да ги пъха в чантата си.

— Не — безгрижно отвърна тя. — Страхувам се, че ще трябва да ме търпиш цял семестър. Дано да нямаш нищо против.

— Нямам — задавено каза той, изумен от факта, че най-красивото, най-удивителното момиче, което някога беше виждал… флиртува с него.

Тя се усмихна.

— Добре. Кой е следващият ти час?

Преди да беше осъзнал какво става, двамата бавно вървяха през двора на университета към близкото кафене.

— Значи и баща ти е учил тук, така ли? — каза той. — Супер.

Тя сви рамене.

— Някои хора смятат, че ми е по-лесно, защото съм по наследство.

— По наследство? — неуверено повтори Декстър. — Какво означава това?