Читать «Тайна идентичност» онлайн - страница 29

— Не си ли чувал за наследство? Това означава, че родителите ти или бабите и дядовците ти са ходили в този университет, което означава, че имаш по-голям шанс да влезеш в него. Някои хора смятат, че направо те приемат, но не е точно така — тя завъртя очи. — Макар че след като името на баща ми стои на новата библиотека, е трудно да убедиш някого, че са ме приели благодарение на собствените ми качества.

— Наистина? — Декстър й хвърли бърз поглед, не беше съвсем сигурен дали не се шегува. Но лицето й беше сериозно.

— Да — каза Дейзи. — Преди няколко години дари пари, за да я обновят — тя поклати глава и русата й коса падна върху очите. — Но стига толкова за мен. Що за семейство е твоето, Декстър? Някой от вашите ходил ли е тук на училище? Или може би е дарил пари за нещо?

Той се поколеба. До този момент тя беше толкова открита с него, че Декстър се почувства гузен да скрие истината за себе си. Но можеше ли да постъпи другояче? Ако тя разбереше какъв е в действителност, че видът му на Супер Декстър всъщност прикрива един задръстеняк без пукната пара, нямаше начин красиво, заможно момиче като нея да поиска да излиза с него. Освен това, ако тези факти се разчуеха, това щеше да е краят на Супер Декстър. Декстър щеше да се превърне в поредния случай на снизходителност, също като момчето от общежитието му, което работеше на три места, за да стабилизира положението си.

— Не, не съм тук по наследство — най-сетне каза той и безцелно ритна едно камъче на алеята. — И двамата ми родители са учили в „Принстън“. Едва не ме отписаха от завещанието, когато разбраха, че искам да уча тук — смехът му прозвуча удивително нормално дори за него самия. — Шегувам се. Нямаха нищо против.

— Какво работят? — попита Дейзи. — И къде живеят?

— И двамата са адвокати в… Ню Йорк — Декстър се почувства неловко, след като изтърси още една лъжа. Как щеше да се оправи с тази опашата лъжа? Кракът му не беше стъпвал в Ню Йорк. — А… но аз бях в пансион и затова домът ми е в… Кънектикът — бързо добави той. — Дейзи беше споменала, че семейството й е от Вирджиния, затова Декстър реши, че залага на сигурно.

— Така ли? В кое училище? — с любопитство попита Дейзи. Декстър не беше успял да изпадне в паника, когато тя добави: — „Чоут“? „Хотчкис“?

— Да — бързо каза той. — Искам да кажа във второто. Във… „Хотчкис“.

— А, добре. Познавам много хора от „Чоут“, но само един, който е учил в „Хотчкис“. Работеше за баща ми… по-голям е от теб поне с четири-пет години — каза тя. — Сигурно не го познаваш… Джаксън Халоуей.

Декстър поклати глава.

— Никога не съм го чувал — искрено каза той.

Тя му зададе още няколко въпроса и той успя да й от говори без грешка. Всъщност беше изненадан с каква лекота лъжите се изплъзваха от езика му… без да се осъзнава колко лесно вярваше в тях.

Леля му Пола би казала, че е така, защото повечето хора са родени наивни. Но Декстър предпочиташе да мисли за това по друг начин. Може би новоизмислената история имаше успех, защото всъщност той беше такъв. Ако повярваше в Супер Декстър, можеше и да стане Супер Декстър.