Читать «Тайна идентичност» онлайн - страница 23

— Мислиш ли? — усмивката озари цялото й лице, като слънчев лъч, пробил през облаци. — Благодаря. Хубаво е от време на време да чувам такива неща.

Двамата поседяха мълчейки известно време. Суетнята и шетнята на утринната рутина, станала привична само за два дни, царяха около тях. Клеър дообели портокала си и го разчупи на парчета. Декстър я гледаше, мислите му се върнаха към ужасното откритие, което беше на правил предишната вечер. Вкочаненият и окървавен Джейсън, когото беше намерил в храстите, ясно му беше показал, че цялата тази невесела ситуация е сериозна и съвсем истинска. Особено след като Декстър все още нямаше представа какво е станало с Дейзи.

— Декстър! Земята вика Декстър.

Декстър премига и видя парчето портокал, което Клеър размахваше под носа му.

— Извинявай — каза той. — Май се отнесох. Мислех си…

— За тялото, което си открил вчера? — тихо довърши изречението вместо него Клеър.

Декстър я погледна с изненада. Новините се разпространяваха удивително бързо.

— Да, точно така — призна той. — Беше малко шокиращо откритие.

— Заповядай — тя му подаде парче портокал и го погледна със съчувствие. — Разбрах, че си го познавал. Сигурно не ти е било лесно. Надявам се, че е не е бил някой специален за теб човек.

— Не — Декстър пъхна парчето портокал в устата си и го сдъвка. Сокът, който бликна от него, беше толкова сладък, че Декстър направи физиономия. — Не го познавах много — каза той, след като преглътна. — Беше по-големият брат на приятелката ми. Запознах се с него преди няколко седмици. Бяхме на почивка в Австралия.

— О — Клеър прочисти гърло неуверено. — А приятелката ти? И тя ли… и тя ли беше в самолета?

Декстър се поколеба, след това отвори уста да отговори. Но преди да беше успял да каже нещо, чу, че някой го вика. Той вдигна очи и видя Джак бавно да идва към него.

— Ето те и теб — разтревожено каза лекарят. — Търсех те — той видя Клеър и бързо й се усмихна. — Как се чувстваш днес?

Клеър сложи ръка на корема си.

— Добре, благодаря — отвърна тя. — Пак рита.

— Добре — Джак отново погледна към Декстър. Погледът в очите му беше уморен и малко объркан. — Виж, Декстър, чух, че имаш известен опит в психологията.

— Какво? Нямам — възрази Декстър леко обезпокоен. — Следвам психология. Първокурсник съм. Имах само няколко часа…

— Ще свършат работа — каза Джак. — Много хора срещат трудности, задето са тук — той махна с ръка към оцелелите пътници, които се занимаваха с разни неща по плажа. — Не е чудно, нали?

Клеър се засмя тихо.

— Да — каза тя. Ръката й все още беше на корема.

— В момента съм зает, за да се занимавам и с това — Джак погледна към палатката на лазарета, разположена по-нагоре на плажа — импровизиран заслон, направен от сини и жълти брезенти и парчета отломки. Декстър знаеше, че в нея лежи мъж с огромна, дълбока рана на корема. Мъжът, чието име никой не знаеше, беше останал жив след катастрофата, но от хълбока му стърчеше назъбен къс метал, който Джак беше извадил предишния ден и беше зашил раната. Цяла сутрин хората на плажа с приглушени гласове говореха за мъжа. Онези, които го бяха виждали, смятаха, че не изглежда добре. Декстър беше сигурен, че Джак прави всичко възможно при дадените обстоятелства, но ако спасителните екипи не пристигнеха скоро…