Читать «Тайна идентичност» онлайн - страница 21

— Да — Декстър си пое въздух, без дори да си дава сметка, че е сдържал дъха си, и се усмихна на другото момче. — Да, и аз съм първокурсник. Благодаря.

— За нищо. Ще се видим пак.

Декстър забърза в посоката, която другото момче му беше показало, без да усеща тежестта на куфарите си. „Може и да стане! — каза си той и за първи път си позволи да повярва в това. — Може и наистина да стане!“

Дори след като разбра за парите, дори и след като го приеха в университета, дори и след като гледа как леля му Пола написа чека… дори след всичко това Декстър не посмя да се надява, че животът му ще се промени. Но сега…

Докато вървеше бавно към тухлената сграда и избягваше състудентите си, той се впусна в сладки блянове. Усети, че си мечтае за приятели като момчето, което току-що срещна, че си мечтае да се разхожда с тях из зеления парк или да зубрят заедно в нечия стая за важен изпит. Мислеше за свадливи стари професори, които раздават конспекти, пълни с интересни материали, или за това как, забравил за времето, седи сам в някой тих ъгъл на библиотеката сред стари, покрити с прах, подвързани с кожа дебели томове и се опива от красотата на някой класически роман; за огромни аудитории, претъпкани със студенти, които попиват всяка дума на професора, или за задълбочени семинари, на които ще е принуден да защитава всяка своя дума по политика или философия… „Ами медицинското училище, момче?“

Грубият, настоятелен глас на леля му Пола охлади мечтите му като кофа студена вода. Декстър потръпна и положи всички усилия да я прогони. Майка му и леля му бяха убедени, че след като ще посещава такъв фантастичен, скъп колеж, ще им се отплати, като стане лекар и по-специално някой високоплатен хирург. Те като че бяха забравили, че Декстър винаги беше имал проблеми с науките в училище и много повече предпочиташе часовете по история и английски. Но засега той не се притесняваше за това, докато не станеше абсолютно наложително.

Тези тревожни мисли бяха прекъснати от блясъка на руса коса и весел мелодичен смях. Той погледна в тяхната посока и видя най-хубавото момиче в живота си.

Тя беше руса и дребна и през смях разговаряше на тротоара с приятелка, макар че Декстър почти не забеля за другото момиче. Цялото му същество бе погълнато от русокоската. Тя сякаш изпълваше цялото пространство с присъствието си — копринената й пшениченоруса коса, метличиносините й очи, стройните й загорели ръце и крака…

Декстър преглътна с мъка и осъзна, че пожизненото му влюбване в Кристин е било просто детска игра, подготовка за това чувство. Любовта го завладя, накара го да се чувства дребен и маловажен и в същото време по-жив от всякога. Не искаше този миг да си отива, не искаше да престане да я гледа, да я обожава, да благодари на съдбата, че най-сетне я е открил… И точно тогава двете момичета забелязаха, че ги гледа, и го погледнаха с любопитство. Той се изчерви и се опита да се обърне, но не можеше да откъсне очи от русото момиче.