Читать «Тайна идентичност» онлайн - страница 22

Декстър събра новопридобитата си смелост и приближи.

— З-з-здравей — запъна той.

— Здрасти — гладко отвърна тя. Гласът й беше също толкова мелодичен, както и смехът. — Как си?

Когато усмивката й беше за него — за него! — беше направо невероятно красива. Езикът на Декстър се върза.

— Ти… а… — смутено каза той.

— Казвай бе, готин — обади се другото момиче, ослепителна брюнетка, с нотка на подигравка в гласа.

Той не й обърна внимание, тъй като беше погълнат от красивата блондинка.

— Регистратурата — най-сетне каза Декстър. — Търся регистратурата. Дали знаеш къде е?

Тя отново се разсмя, но противно на приятелката й, в гласа й нямаше и следа от подигравка, когато отвърна:

— Разбира се. Стоиш точно пред нея, сладур.

След това тръсна глава и бързо се отдалечи с приятелката си. Декстър гледа след нея, докато не я загуби сред навалицата студенти. Чувстваше се така, сякаш беше намерил смисъла на живота. Той се обърна, тръгна към широките циментови стъпала на сградата зад себе си, а куфарите си остави един върху друг на тревата. Декстър не си даваше сметка, че на лицето му стои глуповата усмивка, но веднъж в живота си не се интересуваше какво мислят другите. Мислеше само за момичето.

Застоялият въздух и потискащият сумрак във фоайето на сградата, както и множеството студенти го свалиха на земята. Декстър изтика за момент всичко останало от мислите си и откри гишето, което търсеше. Скоро той зае мястото си на дълга опашка, която се извиваше до висок тезгях, зад който седяха няколко начумерени чиновници и се взираха в екраните на компютрите.

Докато чакаше, мислите на Декстър се върнаха при русото момиче. Сега, след като тръпката от срещата им премина, идваше ред на тревогата. Университетът беше огромен — само първокурсниците бяха хиляди. Ами ако никога повече не я видеше?

За момент го обзе паника. Но след това се успокои — щеше да я намери. Със сигурност щеше да я намери пак. Все пак новият Супер Декстър може всичко…

— Име?

— А? — Декстър премига и изведнъж осъзна, че е стигнал до гишето. Той погледна отегчения мъж от другата страна.

— Име? — отвърна мъжът, без да си прави труда да вдигне очи.

— О! Декстър — разсеяно отвърна Декстър. — Декстър Джоузеф Стъбс.

7

— Кога трябва да се роди детето? — Декстър попита Клеър.

Тя вдигна поглед от портокала, който белеше.

— След около месец — отвърна жената, отмахна кичур коса от очите си и примижа към него на силната утринна светлина.

Той се усмихна.

— О! Сигурно се притесняваш. Неспокойна ли си?

— Да — тя погледна портокала. Ръцете й замряха, а лицето й стана тревожно. — Не знам дали да си пожелавам да е по-скоро или по-късно. Понякога искам всичко да свърши — бременността, болките, неудобствата… и тогава си казвам, че сигурно съм луда — и че трябва да се радвам. Поне така ми казват всички. След това ми се иска да го отложа до безкрай, тъй като не знам как ще се оправя, когато детето се появи… — Клеър поклати глава и се на сили да се усмихне. — Май съм просто по-смахната, това е.

— Недей да мислиш така — кротко я посмъмри Декстър, усетил притеснението в гласа й. Искаше, ако може, да й помогне да се почувства по-добре. — Нормално е да си малко уплашена, когато ти предстои такова важно нещо като това да имаш дете. То ще промени целия ти живот. Всеки би се чувствал така.