Читать «Тайна идентичност» онлайн - страница 20

Потръпвайки от мисълта какво би могло да бъде, Декстър благодари на съдбата, че се съгласиха да го закарат до автогарата и да го оставят там. След това той загърби миналото и се съсредоточи върху бъдещето. Сега беше тук, сам, точно както беше искал.

Беше топъл августовски следобед и Декстър с мъка удържаше всичките си куфари, докато вървеше по тротоара. Той следваше стрелките на временно поставените знаци и стигна до парка пред университета, който беше само на една пряка от автобусната спирка. Декстър спря, пусна куфарите и раздвижи мускулите на ръцете си, като се огледа.

Беше точно както си го беше представял. Зеленината се простираше пред него в продължение на няколко преки, тучната трева беше изпъстрена тук-там със саксии, скулптури и дървета. Подредени в редица по края на парка се издигаха тухлените и каменни сгради със старинния си чар, а прозорците им, също като очи от стъкла наблюдаваха суетнята долу подобно на благосклонни очилати стари професори.

Накъдето и да погледнеше Декстър, виждаше тълпи студенти, които разговаряха, смееха се, играеха, слушаха музика или бързаха нанякъде. Всички изглеждаха невероятно щастливи, умни, заможни и страшно уверени. За миг в съзнанието му се прокрадна съмнение, то се просмука и помрачи оптимистичното му настроение. Защо беше решил, че те ще бъдат по-различни от Зак или Дарил или някой от останалите идиоти? За миг му се прииска да не беше идвал, прииска му се земята просто да се разтвори и да го погълне, преди да са го видели.

Декстър изпъна гръб и си напомни, че искаше да го забележат. Все пак не знаеха нищо за него. Те знаеха — и нямаше да научат друго, — че той беше един от тях.

Демонстрирайки увереност, която изобщо не изпитваше, Декстър сложи любезна усмивка на лицето си и се приближи към едно момче на неговата възраст, което се беше облегнало на стълба на една улична лампа и четеше някакъв официален документ.

— Извинете — каза Декстър.

Другият вдигна очи. Беше от подготвителните, облечен в къси панталони в цвят каки и марково поло с къси ръкави, което струваше повече от месечния наем на къщата на майката на Декстър. За миг Декстър се сви под погледа му. Той чакаше заможният непознат да му се изсмее и да го обиди, може би дори да извика приятелите си и да сподели забавлението с тях.

Вместо това непознатият отвърна на усмивката му.

— Ей — каза той — как си?

Декстър беше толкова смаян, че му трябваха няколко секунди да отговори.

— А… извинете — запъна се той, — а… търсех… а… регистратурата. Трябва да се запиша… мисля…

Той остави гласа му да заглъхне. Чувстваше се глупаво. Дотук с новия спокоен уверен Декстър. До момента Супер Декстър страшно много приличаше на Стария Загубен Декстър.

— Няма проблеми — отвърна другият, като че не забелязал смущението му. Той посочи към едно от внушителните здания край моравата. — Регистратурата е в онази тухлена сграда от другата страна на поляната. Аз току-що се записах. И ти ли си първокурсник?