Читать «Тайна идентичност» онлайн - страница 17

— Декстър! — извика Майкъл. — Добре ли си, човече? Чух те да викаш!

За миг Декстър не можеше да отговори. Устата и гърлото му бяха сухи и бездиханни като пясъка на плажа. Той най-сетне преглътна с мъка и застави гърлото си да функционира.

— Видя ли го? — дрезгаво попита той.

— Какво да съм видял? — Майкъл стрелна очи насам-натам. Изразът на лицето му беше нервен. — Нещо нападна ли те? Да не беше… да не беше?

— Да не беше Винсънт? — възбудено добави Уолт. Той скочи напред, цялото му тяло трепереше. — Кучето ми? Видя ли го? Той е жълт лабрадор.

— Не — Декстър поклати глава. Все още имаше световъртеж. — Съжалявам. Не беше куче. Никой не ме нападна. Този човек…

Той се обърна и погледна мястото, на което беше стоял „другият“ Декстър. Майкъл го погледна въпросително.

— Какъв човек? — попита той. — Тук няма никой, освен нас.

— Беше човек — обясни Декстър и се обърна към него. — Помниш ли, че Клеър каза, че видяла в джунглата някого, който приличал на мен? И аз го видях. Той не просто прилича на мен — той е точно мое копие! До последната подробност. Все едно гледаш в огледало. Откачена работа!

— Наистина! Супер! — Уолт беше очарован.

— Да — Майкъл погледна от сина си към Декстър и обратно, а на лицето му се изписа тревога. — Супер, откачено, все едно. Сигурен ли си, че си добре? Още е горещо и като се разхождаш насам-натам, лесно можеш пак да се обезводниш…

— Не, не халюцинирам, ако това имаш предвид — твърдо отвърна Декстър. — Наистина видях този човек. Сериозно! Стоеше ей там и беше истински като джунглата — той удари едно от дърветата, за да подчертае думите си.

— Добре, добре, вярвам ти — каза Майкъл, макар лицето му да говореше, че все още е резервиран. — Но вече почти се стъмни и трябва да се връщаме. Ще търсиш двойника си утре.

— Имаш право — Декстър хвърли още един поглед и се обърна към плажа. — Да вървим.

— Знам по-добър път — обади се Уолт. — По-кратък е. Днес го открих.

Майкъл хвърли на сина си леко неодобрителен поглед, но кимна.

— Добре. Води ни!

Уолт тръгна с охота напред и си запроправя път през храсталака.

— Насам — провикна се той към тях. — Следвайте ме. Или, не, чакайте. Май беше натам.

Гласът му се изгуби, когато потъна в един бамбуков гъстак.

— Уолт! — извика Майкъл. — Сигурен ли си, че знаеш къде отиваме?

Декстър забърза да го настигне.

— Може би трябва да… О! — кракът му ритна нещо твърдо и Декстър усети как политна напред. Успя да възстанови равновесието си с помощта на едно дърво, чиято груба кора ожули дланта му.

— Добре ли си, човече! — попита Майкъл, спря и се обърна.

— Да, добре съм. Спънах се в някакъв корен.

Декстър погледна към корена, който го беше препънал. Вместо корен на дърво или паднал клон на пътеката лежеше човешки крак, обут в дънки и бяла спортна обувка. Бедрото се губеше в храста, който скриваше останалата част от тялото. Декстър усети как земята под краката му се наклони леко. За миг беше напълно убеден, че това е двойникът му, спотаил се, за да го препъне.