Читать «Тайна идентичност» онлайн - страница 16

Декстър се загледа в него за момент и с тревога си помисли дали това не е куфарът на Клеър или Джоана или на някоя от другите жени на плажа. Или пък е бил приготвен от някоя друга жена, някоя, която не беше оцеляла от катастрофата?

Той потръпна леко и се извърна. С всяка изминала минута притъмняваше все повече, особено тук, в царството под дебелия покров на джунглата, и Декстър беше наясно, че скоро ще му се наложи да се върне. Но преди това искаше още няколко минути да огледа за следи от тайнствения си двойник, без да забравя да потърси Дейзи. Все още не можеше да се отърси от гузното чувство, че не е направил достатъчно, за да я намери. Да, беше разпитал на плажа. Но каква полза от това? Вече беше доста сигурен, че там няма да я намери. Ако беше на плажа, Дейзи щеше да е до него, когато беше дошъл на себе си, щеше да поднася бутилка вода към устните му и да повдига духа му с лъчезарната си усмивка.

Мисълта за красивото й усмихнато лице му върна познатото чувство на щастие, надежда и трепет, което винаги беше изпитвал в нейно присъствие. Но също така събуди и чувство на тревога, като че в лицето от спомените му имаше нещо, някакъв дефект, някакъв недостатък, който не виждаше ясно. Декстър сбърчи вежди и се за мисли над проблема, докато вървеше през гората. Какво му ставаше? Да не би да страдаше от някакъв страничен ефект от дехидратацията? Да ни би да си беше ударил главата при катастрофата и да беше получил сътресение, което Джак не беше установил?

Голямо насекомо прелетя през пътеката точно пред носа му и го накара рязко да спре на място. Декстър проследи лъкатушния му полет между дърветата и с ужас установи, че не е сам. На няколко метра напред, пред едно дърво, с гръб към него стоеше млад мъж, който се наведе за нещо на земята. Мъжът беше облечен с дънки, кецове и фланелка в почти същите цветове като тези на Декстър.

„Аха! — помисли си той със смесица от триумф, веселие и облекчение. — Това обяснява всичко. Същото телосложение, същите дрехи… Нищо чудно, че всички ни бъркат.“

— Ей! — провикна се той любопитен да види лицето на другия. — Извинете! Ей, вие!

Младият мъж се извърна… и Декстър изведнъж изпита краткото, шеметно усещане, че пада в дълбока тъмна яма, когато видя собственото си лице да го гледа в отговор.

Той извика уплашено. Двойникът му не реагира. Той просто го изгледа с любопитство в продължение на един дълъг, напрегнат миг.

Неспособен да мисли и дори да диша, Декстър също го гледаше. Чертите на лицето на другия мъж бяха абсолютно същите като неговите, макар че ако човек се вгледаше, щеше да установи, че дрехите му бяха малко по-захабени и беше малко по-слаб от Декстър. Сенките на дърветата падаха върху лицето му и изражението му беше неразгадаемо.

След това „другият“ Декстър се обърна, без да отрони дума. Една крачка, втора, той изчезна в шарената сянка. Миг по-късно Декстър вече не беше сигурен, че изобщо е бил там.

След няколко секунди той все още гледаше празното място пред дървото, когато чу някой да тича зад него. Обърна се точно навреме, за да види Майкъл и сина му, Уолт, да изскачат измежду дърветата.