Читать «Тайна идентичност» онлайн - страница 6

Но не я направи. Първо, той щеше да е онзи, който щеше да бъде направен на кайма, а не големият мускулест Дарил. Освен това просто не беше такъв тип. Конфронтацията не беше в стила му. Беше по-лесно да остави нещата да вървят по естествения си път.

— Няма значение — Джена дръпна фланелката на Дарил. — Хайде! Умирам от скука!

— Добре, добре! Престани да мрънкаш, жено! — но Дарил я остави да го дърпа по пътеката. Другите двама тръгнаха след тях. Само Кристин остана, колкото да помаха на Декстър.

— Ще се видим в часа по биология.

— Добре — дрезгаво отвърна той в неуспешен опит да прозвучи весело и небрежно. — Ще се видим по биология.

Той я гледа, докато тя не се скри зад ъгъла. След това Декстър въздъхна и затвори очи. Цялото му тяло се отпусна. Той се облегна на дръжката на пазарската количка. Защо изобщо си правеше труда? Момиче като нея никога нямаше да види в него нещо повече от скромно, загубено, бедно момче, което седи зад нея в часа по биология. Никога, никога, никога. Трябваше да го приеме и да снижи летвата…

БУМ!

Внезапната какофония от съседната пътека го извади от унеса му. Като че целият магазин се бе срутил.

Декстър остави количката и забърза да види какво беше станало. Той зави към съседната пътека и първото нещо, което видя, беше голям куп съборени стоки в големи цветни кутии. След това видя леля си в средата и ахна. Тя се беше проснала на пода като изтегнал се на брега тюлен, стенеше и се извиваше, и немощно се опитваше да махне няколко кутии от гърдите и корема си. Избелялата й домашна дреха се бе омотала около бедрата й разкриваше месестите й колене. Едната й обувка я нямаше.

— Лельо Пола! — извика Декстър и се спусна към нея.

Той коленичи до леля си, страхуваше се да погледне изкривеното й стенещо лице. Вместо това погледна една от кутиите на пода. На нея имаше снимка на усмихнат заможен мъж с посребрени мустаци. Мъжът стоеше на палубата на луксозна яхта и приготвяше пържоли на преносим грил. Златните букви до него казваха, че това е главен готвач Крос, а надписът на кутията информираше, че в нея се съдържа една от прочутите му пържоли „Крос“ — като по телевизията, която може да се намери при най-добрите търговци на дребно. Декстър дълго се взира в снимката. Искаше му се да се пренесе на яхтата, където усмивката на главен готвач Крос го уверяваше, че животът е много по-приятен.

В това време и други бяха чули шумотевицата. Една жена на средна възраст в униформа на „МоноМарт“ беше сред първите пристигнали. Тя закова на място и поглед на леля Пола.

— Добре ли сте, госпожо? — задъхано попита жената.

— Не, не съм добре! — извика леля Пола. — Тия кутии… Проклетата пирамида се стовари върху мен точно когато минавах. Гърбът ми! Някой да извика „Бърза помощ“! Не мога да мръдна!

3

Когато Декстър се събуди отново, вече се разсъмваше. Болките, които бе изпитал при първото си съвземане, се бяха превърнали в една обща тъпа мъчителна болка по цялото тяло. Той седна и изпъна изтръпналите си мускули. Докато беше спал, някой набързо беше издигнал тента над него. Тентата хвърляше прохладна сянка върху пясъка, но въздухът бе просмукал от влага и бе много топъл.