Читать «Дъщерите на мрака» онлайн - страница 78

Мари-Линет изсумтя и го изгледа. Луната, блед полумесец, се издигаше над кедрите от изток.

Мари-Линет каза:

- Искаш ли да се разходим?

- А? Разбира се.

Те вървяха и Мари-Линет си мислеше. За това какво ли ще е да може да види Рингът Небула със собствените си очи, или Булото на Небула без филтър. Тя можеше да усети такъв копнеж към тях, сякаш нещо беше стиснало гърдите й, дърпайки я напред.

Естествено, това не беше нищо ново. Тя го беше усещала много пъти преди това, и обикновено тя купуваше друга книга за астрономия, други лещи за телескопа й. Нещо което да е приближи повече до това, което искаше. Но сега имаше някакво друго изкушение. Нещо по-голямо и по-страшно, отколкото някога си беше представяла.

Ами ако мога да съм... повече отколкото съм сега? Същия човек, но с по-остри сетива? Мари-Линет която наистина да принадлежи на нощта?

Тя вече осъзна, че не е тази ,която винаги беше смятала, че е. Тя беше по-агресивна, беше ритнала Аш, нали? Няколкократно. И тя се възхищаваше да чистотата на чертите на Кастрел. Беше видяла логиката в термина убивай-за-да-не-бъдеш-убит. Мечтаеше си за насладата от лова. Какво още беше нужно, за да си Нощен Човек?

- Има нещо, което искам да ти кажа. - Аш каза.

- Хъм. - да го окуража ли или не?

Но това което Аш каза, беше:

- Може ли да спрем да се караме?

Мари-Линет се замисли и след това каза сериозно:

- Не знам.

Тя продължиха да вървят. Кедрите около тях приличаха на стълбове в голям храм. Тъмен храм. И под тях, беше толкова спокойно, че Мари-Линет имаше чувството, сякаш вървяха на луната.

Тя се наведе и вдигна прозрачно диво цвете, което се подаваше изпод мъха. Аш се наведе и вдигна счупен клон, който лежеше в клоните на едно извито дърво. Те не се погледнаха. Те вървяха, между тях имаше няколко крачки разстояние.

- Знаеш ли, някой ми каза че това ще се случи. - Аш каза, сякаш продължавайки напълно различен разговор от този, който бяха водили.

- Че ще дойдеш в малко градче и ще гониш убиец на кози?

- Че някой ден ще ме е грижа за някой... и ще боли.

Мари-Линет продължи да върви. Тя не намали, нито ускори крачка. Само сърцето й изведнъж биеше силно, смесено със смайване и развеселение.

О, Господи, каквото и да трябваше да стане, се случваше.

- Ти не си като никой който съм срещал. - Аш каза.

- Е, чувството е взаимно.

Аш счупи някой от малките клончета от пръчката.

- И, виждаш ли, трудно е защото това, което винаги съм мислил за хората... това което съм отгледан да мисля...

- Знам какво винаги си мислил. - Мари-Линет каза остро. Мислейки, паразит.

- Но. - Аш продължи упорито. - Работата е там, и знам че ще прозвучи странно, че изглежда че те обичам някак си отчаяно. - той махна кора от пръчката си.

Мари-Линет не гледаше към него. Не можеше да говори.

- Направих всичко възможно, за да се отърва от това чувство, но то просто не си заминава. Първо си мислех, че ако напусна Бриър Крийк, че ще забравя. Но сега знам че това е невъзможно. Където и да отида, то ще дойде с мен. Не мога да го забравя. Затова трябва да обмисля нещо друго.