Читать «Дъщерите на мрака» онлайн - страница 7

Беше само минута или по-малко, преди Роуан да каже:

- Това е достатъчно.

Джейд каза, Ау, Роуан...

- Това е достатъчно. Кажи му да не помни нищо за това и разбери, дали знае къде се намира Фермата Бърдок.

Все още хранейки се, Джейд се протегна със съзнанието си, докосвайки леко с краищата на мислите си. След това се отдръпна, устата й се затвори, сякаш завършвайки целувка с кожата на Вик. Вик беше само една голяма гумена кукла в този момент и той падна безтегловно срещу волана и след това към вратата, когато тя го пусна.

- Фермата е назад, трябва да се върнем обратно на спирката на пътя. - каза тя. - Странно е.- добави тя, объркано. - Той мислеше, че няма да си навлече неприятности, като ни нападне, защото... заради нещо свързано с Леля Опал. Не можах да разбера какво точно.

- Може би, защото тя е луда. - Кастрел каза необвързано емоционално. - Тод мислеше, че няма да си навлече неприятности, защото баща му е Старейшина.

- Те нямат Старейшини. - Джейд каза, усмихвайки се лекичко. - Имаш предвид кмет или полицай или нещо подобно...

Роуан се прозяваше, негледайки към тях.

- Хубаво. - каза тя. - Това беше спешна ситуация, трябваше да го направим. Но сега се връщаме към това, към което се съгласихме.

- До следващата спешна ситуация. - Кастрел каза, усмихвайки се през прозореца към нощта.

За да подкани Роуан, Джейд каза:

- Мислиш ли, че просто можем да ги оставим тук?

- Защо не? - Кастрел погледна безгрижно. - Ще се събудят след няколко часа.

Джейд погледна към шията на Вик. Двете малки ранички, където зъбите й, го бяха промушили се бяха почти напълно затворили. До утре щеше да има бледи червени белези, приличащи на стари ужилвания от пчели.

Пет минути по-късно те бяха отново на пътя, заедно с куфарите си. Макар че този път Джейд беше весела. Разликата беше от храната - тя се чувстваше пълна с кръв до горе, заредена с енергия и готова да пропътува през планини. Тя залюля носилката с котката и куфара си синхронно и Тайги изръмжа.

Беше страхотно да си тук навън така, вървейки сам в топлината на нощния въздух, с никой, който да ти се мръщи неодобряващо. Чудесно да слушаш елените и зайците и плъховете, които се хранеха по поляните около нея. Щастие бълбукаше от Джейд. Никога не се бе чувствала по-свободна.

- Хубаво е, нали? - Роуан каза нежно, оглеждайки се, когато достигнаха табела на пътя. - Това е истинският свят. И имаме толкова право над него, колкото имат всички останали.

- Аз мисля, че е от кръвта. - Кастрел каза. - Обикновените хора са толкова по-хубави от подбраните. Защо скъпият ни брат никога не е споменавал това?

Аш, Джейд си помисли, и почувства студения вятър. Тя погледна зад рамото си, нетърсейки кола, а нещо много по-тихо и смъртоносно. Тя осъзна внезапно колко крехко беше балончето й от щастие.

- Ще ни хванат ли? - тя попита Роуан. Превръщайки се за секунда в шестгодишно момиче, което се обръща към по-голямата си сестра за помощ.

И Роуан най-добрата сестра в Света, каза моментално и напълно убедено: