Читать «Дъщерите на мрака» онлайн - страница 6

- Затова, ако вие момичета се включите, може да се позабавляваме. - Вик добави.

- Забавление - о, не. - Роуан каза ужасено. Джейд знаеше, че тя е хванала част от мислите на Вик и се опитваше много силно да не вижда повече. - Кастрел и Джейд са прекалено млади за такива неща. Съжалявам, но ще трябва да откажем.

- Аз не бих го направила дори да съм достатъчно голяма. - Джейд каза. - Но това не е това, което искат да кажат тези момчета, нали. - Тя изпрати някой от изображенията, които беше видяла от мислите на Вик към тези на Роуан.

- О, Божичко. - Роуан каза плоско. - Джейд, знаеш, че се съгласихме да не шпионираме хората така.

Да, но виж какво си мислят, Джейд каза беззвучно, разчитайки на това, че след като е нарушила едно правило, може да ги наруши всичките.

- Вижте сега. - Вик каза с тон, който показваше, че губи контрол над ситуацията. Той се протегна и отново грабна ръката на Джейд, карайки я да го погледне. - Не сме тук, за да си говорим. Виждате ли? - Той я разтърси леко. Джейд огледа чертите му за момент, след това обърна главата си и погледна запитващо към задната седалка.

Лицето на Роуан беше кремаво-бяла срещу кафявата й коса. Джейд можеше да усети, че тя е тъжна и разочарована. Косата на Кастрел беше бледо златна и тя се прозяваше.

- Е?- Кастрел каза беззвучно на Роуан.

- Е? - Джейд повтори със същия тон. Тя се изви, когато Вик се опита да я издърпа по-наблизо. Хайде де, Роуан, той ме щипе.

- Предполагам, че нямаме избор- Роуан каза.

Моментално Джейд обърна гърба си към Вик. Той все още се опитваше да я издърпа, изглеждайки изненадан, че тя очевидно не се приближаваше. Джейд спря да се съпротивлява и го остави да я повлече по-наблизо и след това деликатно хвана едната си ръка към хватката му и той удари нагоре. Китката на ръката й едва се докосна до под брадичката му. Зъбите му изтракаха и главата му отиде назад, оголвайки гърлото му.

Джейд се спусна и захапа.

Тя се чувстваше виновна и развълнувана. Тя не беше свикнала да се храни така, да напада жертвата си, докато тя е будна и се бори, вместо да е под хипноза и в безсъзнание. Но тя знаеше, че инстинктите й бяха толкова добри, колкото и на всеки друг ловец, който е отраснал, дебнейки хора в тъмни алеи. Беше част от нейното генетично програмиране да се възползва от всичко, което тя виждаше в термините “Храна ли е? Може ли да я получа? Какви са слабостите й?”

Единственият проблем беше, че тя не трябваше да се наслаждава на това хранене, защото беше точно обратното на това, за което тя и Роуан и Кастрел бяха дошли в Бриър Крийк. За нея беше едва известно за дейностите, които се случваха на задната седалка. Роуан беше вдигнала ръката на Тод, с която той по-рано се опитваше да я удържи. От другата страна Кастрел вършеше същото.

Тод се бореше, гласът му беше гръмогласен.

- Хей, хей, какво правите...

Роуан ухапа.

- Какво правите?

Кастрел ухапа.

- Откачалки, какво правите, по дяволите? Кои сте вие? Какво, по дяволите сте вие?

Той се дърпаше диво за няколко минути и малко, и тогава заедно с Роуан и Кастрел мисловно ги накараха да изпаднат в транс.