Читать «Дъщерите на мрака» онлайн - страница 42

- Марк, остани тук. Ще ги последвам...

- Идвам с теб!

- Трябва да кажеш на татко, ако нещо ми се случи...

- Идвам с теб.

Това не беше времето за спорове. И нещо в Мари-Линет се радваше на силата на Марк, която да я подкрепя. Тя си пое въздух.

- Хайде, тогава. И не издавай шум.

Тя се притесняваше, че може вече да са изгубили сестрите, беше толкова тъмна нощ. Но когато тя и Марк се промушиха през храстите, тя видя светлина пред тях. Малка, прозрачна светлина. Сестрите използваха фенер.

Тихо, много внимателно. Мари-Линет се посмя да го каже на глас на Марк, но тя продължи да си го мисли отново и отново, като ръководство. Цялата й концентрацията беше насочена към малката движеща се светлина, която ги водеше, като падаща комета в тъмнината.

Светлината ги поведе на юг. Не след дълго те се намериха в гората.

Къде отиват? Мари-Линет си помисли. Тя можеше да почувства трептене в мускулите си, докато се опитваше да се движи колкото се може по-бързо без да издава звук. Те имаха късмет - земята беше покрита от иглички паднали от дърветата. Игличките бяха ароматни и леко влажни и заглушаваха стъпките. Мари-Линет едва можеше да чуе как Марк върви зад нея, осен когато не се спъваше.

Те вървяха сякаш цяла вечност. Беше пълна тъмнина и Мари-Линет много бързо изгуби всякаква представа къде се намираха. Или как щяха да се върнат.

О, Господи, бяха луда да направя това - и да доведа Марк. Ние се намираме по средата на горите с три луди момичета...

Светлината спря да се движи. Мари-Линет се спря, вдигайки ръка в която Марк веднага се блъсна. Тя гледаше светлината, опитвайки се да се обеди, че не се отдалечава.

Не. Стоеше на едно място. Беше насочена към земята.

- Нека се приближим. - Марк прошепна, слагайки устните си до ухото на Мари-Линет. Тя кимна и започна да се промъква към светлината, толкова бавно и тихо, колкото можеше. На всеки няколко стъпки тя правеше пауза и стоеше напълно неподвижно, чакайки да види дали светлината ще се насочи към нея.

Не се насочи. Тя се наведе и изпълзя последните няколко метра, където момичетата бяха спрели. След като вече беше там, тя имаше добра гледка на това което правеха.

Копаеха. Кастрел загребваше иглички настрани и правеше дупка. Мари-Линет усети как Марк се прокрадва до нея, смачквайки папрат и дървесина. Тя можеше да усети как гърдите му натежаваха. Тя знаеше, че той вижда това което и тя вижда.

Съжалявам. О, Марк, толкова съжалявам.

Сега нямаше как да го отрече. Мари-Линет знаеше. Тя дори не трябваше да вижда какво има в торбата.

Как ще открия това място отново? Когато доведа шерифа, как ще запомня това? Това е като лабиринт в онези компютърни игри - Смесена Вечно-зелена Г ора във всяка посока, и нищо което да помогне да се ориентира.

Тя задъвка устната си. Леглото от иглички върху което лежеше беше меко и наистина удобно. Те можеха да чакат тук дълго време, след като сестрите си тръгнеха, и след това да маркира дърветата някак. Да направи снимки. Да вържат чорапите си за клоните.