Читать «Дъщерите на мрака» онлайн - страница 40

След това тя чу различен звук, силното намачкване на сухи, боровинкови листа. В притъпената светлина идваща от къщата, тя можеше да види как храстите треперят, когато нещо се опита да се покаже. То излизаше.

Мари-Линет стисна лопатата си и избяга. Не към оградата, не към къщата, и двете бяха прекалено опасни. Тя избяга към бараката на козите.

Мога да се защитя тук... да го ударя с лопатата...

Проблемът беше, че тя не можеше да вижда от тук. Имаше два прозореца в бараката, но заради мръсотията на стъклото и тъмнината навън, Мари-Линет не можеше да види нищо. Дори не можеше да види козите, макар че можеше да ги види.

Не включвай фенера. Може да издаде позицията ти.

Стоейки напълно неподвижно, тя се напрегна, за да чуе нещо от отвън. Нищо.

Можеше да подуши само козите. Слоевете от слама и изпражнения по пода миришеха, и държаха колибата прекалено топла. Дланите й се потяха, докато тя стискаше лопатата.

Никога не съм удрял някого... не и откакто Марк и аз бяхме малки и се биехме... но, какво пък, ритнах непознат сутринта...

Тя се надяваше желанието й за насилие ще се появи сега, когато се нуждаеше от него.

Една коза докосна рамото й. Мари-Линет я избута настрани. Другата коза избля внезапно и тя прехапа устната си.

О, Господи - чух нещо отвън. Козата го чу също.

Тя можеше да вкуси ухапаната си устна. Беше сякаш да смучеш монета. Кръвта имаше вкус на мед, което, тя осъзна внезапно, имаше вкус на страх. Нещо отвори вратата на колибата.

Това което се случи беше, че Мари-Линет замръзна. Нещо нечовешко беше след нея. Нещо което душеше като животно, но можеше да отваря врати като човек. Тя не можеше да види какво е - просто сянка в тъмнината. Тя не си помисли да включи фенера - единствения й импулс беше да смачка нещото с лопата, да го нападне преди то да нападне нея. Тя трепереше изпълнена с инстинкта за чисто, примитивно насилие. Вместо това, тя успя да прошепне:

- Кой е? Кой е там?

Познат глас се обади.

- Знаех че ще направиш това, Навсякъде те търсех.

- О, Господи, Марк. - Мари-Линет се облегна на стената, пускайки лопатата. - Марк, ти не... Ще говорим после... Чу ли нещо отвън? - тя се опитваше да събере мислите си.

- Като какво? - той беше толкова спокоен. Това накара Мари-Линет да се почувства глупаво. Тогава гласът му стана по-остър. - Като вой?

- Не. Като душене. - дъхът на Мари-Линет се забави.

- Не чух нищо. По-добре да излезем. Какво ще кажем, ако Джейд се появи?

Мари-Линет не знаеше как да отговори на това. Марк беше в различен свят, щастлив, блестящ свят където най-лошото което можеше да се случи беше посрамване. Най-сетне тя каза:

- Марк, слушай ме. Аз съм ти сестра. Нямам никакви причини по които да те лъжа, или да те мамя, или да поставям някой който харесваш в лошо положение. И аз просто не си правя заключения, не си представям неща. Но ти казвам, напълно сериозно, че има нещо странно около тези момичета.

Марк отвори устата си, но тя продължи.

- Затова сега има само две неща на които да повярваш, и едното е съм се побъркала напълно, а другото е да повярваш, че казвам истината. Наистина ли мислиш, че съм луда?