Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 46

Съзнанието й изплю наличните възможности. Кръчма? Твърде претъпкано. Хотел-ресторант? Много официално.

Ръката му продължаваше леко да придържа лакътя й. За нейна изненада, тя се улови да мисли: „Може да я сложиш където си искаш, скъпи.“

Това бе съвсем погрешен подход — това чувство, че човек може лесно да го хареса, лесно да разговаря с него. Така трябваше да се чувства той, а не тя!

Спомни си мъдрите думи на Мери Егню, когато работеше при нея: „Ще познаеш добрия материал по това, какво си готова да направиш, за да се сдобиеш с него. Тук има едно нещо… ако искаш сваляй себе си на масата, скъпа, но никога не си сваляй картите. Да знаеш повече отколкото знаят другите хора — ето това е единствената девственост в нашата игра. Пази я.“

И все пак нямаше нищо лошо да го прави по приятния начин, нали?

— Ти кажи — каза тя. — Аз черпя. Обаче правя прекрасен отворен сандвич, стига само да намеря какъвто трябва пълнеж.

* * *

— Това място е хубаво — каза Боулър. — Защо се нарича „Хал“?

Двамата седяха един срещу друг на маса на балкона на кафенето, откъдето се виждаше част от търговския център долу. В ясен ден видимостта беше чак до Бутс Кемист. Недостатъкът на тази ситуация беше, че малките пубери в града бяха открили, че ако седнат близо до фонтанчето в атриума долу, ще имат прекрасен изглед към краката, пък и по-нагоре, на всички момичета в минижупи, седнали горе. Но когато влезе в „Хал“, тя видя Боулър седнал до маса, на която пък бе седнал Чарли Пен. Сигурно беше съвпадение, но предпочела любопитните очи на младостта пред наострените уши на старостта, тя го помоли да седнат отвън.

— Помисли малко — отвърна Рай. — Център „Наследство, изкуство и библиотека“. Хал.

— Жалко — бе коментара на Боулър. — Мислех, че е кръстено на един изкуствен интелект, който нещо се е объркал и се опитва да контролира живота ни.

Тя се засмя и каза:

— Може да си прав.

Окуражен, младия детектив констъбъл продължи:

— Знаеш ли какво си помислих като те видях за първи път?

— Не и не съм сигурна дали искам да го узная.

— Помислих си червенокрилка.

— Като в „Индианска камериерка“?

— Знаеш ли тази песен? „Странни приятели ли имаш или играеш ръгби?“ Не ми отговаряй… Не, като turdus iliacus, най малката от семейство дроздови.

— За твое добро се надявам да е изключително привлекателна и високоинтелигентна птичка.

— Естествено. Известна е още под името ветрогонка или дъждосвирец, заради силния си крясък.

— А името iliacus да не би да е, защото идва от Троя? Ако е така, не виждам приликата между мен и нея да се задълбочава.

— Хубавата Елена е от Троя.

— Не е вярно. Била е отвлечена и са я отвели там… А сега забрави за „четките“ и ми кажи къде е връзката, констъбъл.

— „Четки“ — промърмори той. — Червенокрилката е птица с прекрасно кестеняво оперение и ясно очертана бледа ивица над очите. Така, че когато видях това, си казах — червенокрилка.

Той се пресегна и бръсна с пръст сребристосивото кичурче в косата й.

„Достатъчно, отворко — помисли си Рай. — Устните занасяния са едно, но да си позволиш да ме галиш по косата е нещо съвсем друго.“