Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 44

Пауза.

— Почивката ми за обяд не е много голяма. Някой от двама ни трябва да бъде винаги тук. И аз обикновено хапвам сандвич в стаята за персонала.

Той обаче нямаше предвид стая за персонала.

— Помислих си, че може би в някое ресторантче…

— Ресторантче? — Сякаш й бе предложил да се венчаят в църква. — Нямам време за ресторантчета. Но бих могла да ви чакам у Хал.

— У Хал?

— Кафето в централния мецанин. Полицаите вече не ги ли питат как да стигнат до еди къде си?

— Да, да ще го намеря.

— Няма да ви чакам със затаен дъх. Дванадесет и петнадесет.

— Да, дванадесет и петнадесет е чудесно. Може би ще успеем да…

Но вече говореше сам със себе си.

* * *

В дванадесет и половина Дик Дий бе кацнал зад рецепцията на читалнята, вперил замислен поглед в екрана на компютъра, когато до ушите му долетя сексапилна кашлица.

Не всеки умееше да кашля сексапилно и той вдигна поглед, за да се озове очи в очи с млада жена с руса коса, блестящи сини очи и топла усмивка, без съмнение отправена към него.

— Здравейте — каза той. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Надявам се — отвърна тя. — Казвам се Джакс Рипли.

— А аз съм Дик Дий, госпожице… Рипли ли казахте?

„Това копеле се преструва, че не ме помни — помисли си Джакс. — Или още по-лошо — поправи се тя, загледана в тези безхитростни очи — той наистина май не ме помни.“

На глас каза:

— Видяхме се с вас миналата седмица. При посещението на съветниците… когато лавицата падна… Исках да ви интервюирам, но накъдето и да насочехме камерата, бедния Пърси винаги се оказваше в кадър, говорейки без да спре как искал да развива Центъра…

Тя вдигна вежди, подканвайки го да се включи в шегата за добре известния апетит на Пърси Фолоус към известност, особено в присъствието на Съвета, който трябваше да назначи нов директор на Центъра.

Дий я огледа отгоре додолу преценяващо, но без сексуални подбуди и каза:

— Разбира се. Госпожица Рипли. Радвам се да ви видя отново. С какво мога да ви помогна?

— Става дума за конкурса за разказ. Доколкото разбрах, вие сте председател на журито.

— Много далеч съм от това — отвърна той. — Аз съм просто един от предварителните сортировачи.

— Сигурна съм, че сте повече от това — каза тя, пускайки чара си с пълна сила.

Познаваше мъжете и й се стори, че под учтивото му безразличие забелязва проблясък на интерес.

— Кога е крайния срок за подаване на материалите?

— Тази вечер — отговори той. — Така че трябва да побързате.

— О, нямам намерение да участвам — отвърна тя остро и чак тогава забеляза тънката усмивка, индикираща че се е пошегувал.

„Като си помисли човек — мина й през ума — изобщо не изглежда лош, не точно апетитно парче, но от оня тип, дето започва да ти харесва по-късно.“

Тя се засмя и каза:

— Но я ми кажете, ако наистина бях поискала да участвам, критерия висок ли е?

— Много обещаващ е все пак — отвърна той внимателно.

— Какво значи обещаващ? Обещание на политик, обещание за брак или обещание на „Банк ъф Инглънд“?

— Ще трябва да изчакате да излязат резултатите, за да разберете — каза той.