Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 4

— Понякога човек си мисли, че има все пак някой горе, който полага грижи за него, не мислите ли? — пошегува се той. — Или пък долу, както е в моя случай.

Аз се засмях и му казах, че разбирам отлично за какво става дума. Държах се сериозно и по двата начина — и в смисъла на ленивия и безгрижен лек разговор, и в неговия по-дълбок, по-животооформящ смисъл. Всъщност, усещах много ясно, че съществувам на две нива. Повърхностно ниво, което бе достатъчно да ме кара да изпитвам удоволствие от слънчевата утрин, докато гледам как изцапаните му с масло пръсти вършат необходимите неща, които, надявах се, отново щяха да ме пуснат в движение. И още едно ниво, където се докосвах до силата зад светлината, силата, изгаряща всички страхове — ниво, на което времето е спряло да съществува, където онова, което се случва, винаги се е случвало и ще продължава да се случва, където, също като писател, можех да спирам, да обмислям, да изчиствам и да усъвършенствам, докато думите започнат да изразяват точно онова, което искам и не оставят никаква следа от минаването ми…

Започнал заключителните регулировки при работещ двигател, моят човек спира да говори. Той се вслушва внимателно в тоновете на двигателя като акордьор, усмихва се, изключва го и казва:

— Сега вече можете да отидете до Монте Карло и да се върнете, ако това ви прави удоволствие.

— Страхотна работа — отвръщам аз. — Благодаря ви много.

Той сяда на ниския парапет и започва да си прибира инструментите. Привършил с това, той вдига глава към слънцето, въздиша с велико облекчение и казва:

— Случвало ли ви се е понякога да си кажете: „Ето това е, ето това е нещото, което никога не искам да свършва“? Не е необходимо да е нещо голямо, незабравимо събитие или нещо от този род. Не! Просто една най-обикновена утрин като тази и ти да почувстваш, че желанието ти е завинаги да останеш тук.

— Да — казвам аз. — Абсолютно ясно ми е за какво става въпрос.

— Би било чудесно, а? — казва той замечтано. — Само че не знам какво ще прави оня от Литъл Брътън.

Той затваря инструментариума и започва да се надига от парапета.

И точно тогава получавам знака без всякакво съмнение.

Долу във върбите, обрамчващи рекичката от другия край на моста, се чува слабо джафкане, може би лисиче, последвано от силен крясък, приличен на дрезгав смях, след това от зеленината излита като куршум шарен фазан — крилете бият въздуха ожесточено, мъчейки се да прехвърлят тежкото тяло над каменната конструкция и да го запратят в небето. То минава само на няколко сантиметра над отсрещния парапет и се насочва право към нас. Аз правя крачка встрани. Човекът от „Автомобилна асоциация“ прави крачка назад. Ниският парапет зад него опира в прасците му. В същия миг птицата прелита като снаряд между нас. Усещам в лицето си ожесточените махове на крилете като тропически повей. А човекът от „Автомобилна асоциация“ размахва ръце, като че ли и той се опитва да излети. Равновесието му обаче вече не може да се възстанови. Протягам ръка към залитналата фигура — да помогна или да бутна, кой би могъл да каже? — и връхчето на пръста ми бръсва неговия като Божия пръст Адамовия в Сикстинската капела или Божия пръст Луциферовия в битката за небесата.