Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 3

Излязох и затворих вратата с ритник. Нямаше смисъл да надничам под капака. Двигателите за мен са като китайско писмо. Седнах на ниския парапет на моста и се опитах да си припомня на какво разстояние се намирам от най-близката къща или телефон. Но колкото и да се мъчех, си спомнях само табела, на която пишеше, че до малкото селце Литъл Брътън остават пет мили. Особено несправедливо ми се струваше, че една кола, прекарала цял живот в града, трябва да се счупи на най-рядко населената отсечка в границите на града.

Закон на Мърфи, нали така май му казват? А и аз така го наричах, докато постепенно през чуруликането на птичките и ромонът на водата, си проби път още един звук и по тесния селски път видях да се приближава яркожълта кола на „Автомобилна асоциация“.

Сега вече започнах да се чудя дали закона в края на краищата не е най-обикновен Божи закон.

Махнах с ръка. Отивал на повикване в Литъл Брътън, където някакъв, току-що станал от сън роб на надницата, открил че неохотата на двигателя му да тръгне била по-голяма и от неговата.

— Двигателите и те обичат да почиват — весело съобщи моят спасител.

Той изобщо беше много весел човек, непрекъснато пускащ майтапи — прекрасна жива реклама на „Автомобилна асоциация“. Когато ме попита дали съм член на „Автомобилната асоциация“ и му казах, че пропасувах преди известно време, той се ухили и каза:

— Няма значение. И аз съм пропасувал католик, но винаги мога пак да стана, ако положението стане напечено, нали? Същото е и с вас. Тъкмо си мислите как отново да станете член, нали?

— О, да — пламенно го уверих аз. — Оправите ли ми колата, веднага се връщам в лоното Господне!

Говорех напълно сериозно. Е, ако не за лоното Господне, то за АА със сигурност.

Макар да участвах в остроумните му подмятания, вече си давах сметка, че откакто спрях поглед на камионетката му, започнах да си задавам въпроса дали този шанс не е нещо повече от това да си оправя колата.

Как обаче да разбера със сигурност? Усетих как вълнението ми нараства, докато накрая не го смирих с успокояващата мисъл, че колкото и неясно да ми се струва, авторът на моето Велико Приключение едва ли ще напише встъпителната страница по начин, който би могъл да бъде окачествен като ясен.

Човекът от „Автомобилна асоциация“ обичаше да говори. Разменихме си имената. Когато чух неговото, повторих си го бавно, а той се засмя и каза да не му разправям вицове за него, тъй като вече ги бил чувал всичките. Аз обаче не мислех за вицове. Той ми разказа всичко за себе си — за колекцията си от тропически рибки, за това, че веднъж говорил за тях по местното радио, за работата му в детска благотворителност, за намерението му да заработи пари за нея като участва в лондонския маратон, за прекрасната ваканция в Гърция, от която току-що се върнал, за любовта му към топлите вечери и средиземноморската кухня, за задоволството си, когато открил, че в града е започнал работа нов гръцки ресторант.