Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 2

Въпросът се залюля бавно в съзнанието ми, като надпис на скрийнсейвър.

Не можех ли да…?

Смеех ли…?

Ето това им е лошото на пътеките. Веднъж открити, те трябва да бъдат следвани, независимо от това къде водят. Обаче началото понякога е… как да кажа… толкова неясно.

Трябваше ми знак. Не бе необходимо да е нещо драматично. Едно леко смушкване щеше да свърши работа. Или една прошепната дума.

И тогава един ден то се случи.

Най-напред прошепнатата дума. От теб ли? Надявах се. Чух я, разбрах я, исках да й повярвам. Но въпреки това беше толкова смътна…

Да, бях страхливо дете. Трябваше ми нещо по-ясно.

И накрая то дойде. По-скоро блъскане с рамо, отколкото просто леко смушкване. По-скоро вик, отколкото шепот. Може да се каже, че направо падна върху мен!

Почти те чувам как се смееш.

Нея нощ не можах да заспя от мисли за това. Но колкото повече мислех, толкова по-неясно ставаше. Към три часа сутринта вече се убедих, че става въпрос за обикновена случка и моето Велико Приключение трябва да си остане празна фантазия, видеофилм, който да си пускам в промеждутъците между внимателните очи и съчувствените усмивки, съпътстващи всекидневните ни грижи.

Но час, час и нещо по-късно, когато розовите пръсти на зората започнаха да масажират черната кожа на нощта и една птичка зачурулика под прозореца ми, започнах да виждам нещата малко по-различно. Това, което ме изпълва с несигурност, може да се окаже просто моето чувство за малоценност, казах си аз. И във всеки случай не аз избирах, нали така? Знакът, за да бъде истински знак, трябва да бъде последван от шанс, който аз да не мога да отхвърля. Защото това нямаше да бъде просто шанс, разбира се, макар че самият му характер предполага нещо не съвсем определено. Да, ето как щях да го разпозная. За да започна, в началото щях да бъда пасивен участник в това Приключение, но веднъж започна ли го, щях да разбера без капка съмнение, че то е писано специално за мен. Всичко, което се искаше от мен, бе да поддържам готовност.

Станах, изкъпах се и се облякох с необичайно внимание, като рицар, готвещ се за подвиг или като монахиня, подготвяща се да приложи най-святото тайнство. Макар че лицето може да се скрие от наличник или воал, тези, които умеят да четат, щяха да разберат каква е разликата между рицарски герб или монашески одежди.

Когато свърших, тръгнах към колата. Беше още много рано. Птичките пееха нескончаемия си хор, а небето на изток бавно порозовяваше като бузката на героиня от филм на Дисни.

Беше още рано да се ходи в града и като че ли нещо ме накара да подкарам към полето. Вече ми бе станало ясно, че тази сутрин импулсивността не бива да се потиска.

Половин час по-късно вече се питах дали не постъпвам по най-глупав начин. От известно време колата ми бе започнала да ми създава проблеми, давейки се и губейки мощност по нагорнищата. И всеки път, когато това станеше, се заричах веднага да я закарам на сервиз. После работите се оправяха, вървяха така известно време и аз забравях. Този път обаче разбрах, че работата е по-сериозна, когато хълцането започна по един съвсем лек наклон и, естествено, на следващото изкачване, което всъщност не беше нищо повече от гърбица на един старинен мост, тя окончателно спря.