Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 6

Едно от хубавите неща на Дик Дий беше, че умееше да понася плесниците с достойнство, дори да му бяха отправени от най-младшите членове на персонала. Всъщност у него имаше доста хубави неща. Познаваше из основи работата си на уредник в читалнята на Мидйоркширската областна библиотека и споделяше своите знания с умение и усмивка на уста. Вършеше си своята част от работата и макар че тя на няколко пъти го бе виждала да работи над своето лексикологично проучване, наричано от самия него minusculum opusculum, това винаги бе ставало по време на регламентирана почивка и никога не бе прехвърляло границите й, независимо, че в дадени моменти нямаше никаква друга работа. В същото време, тя изобщо не се притесняваше, ако обедната й почивка продължеше малко по-дълго. Той не коментираше начина й на обличане и нито извръщаше поглед целомъдрено, нито се вторачваше похотливо в стройното загоряло бедро, подаващо се изпод ръба на минижупа. Бе я забавлявал в апартамента си без да направи ни най-малък опит за близост, малко по-различна от служебната (тя все още не бе решила как й бе подействало това). И макар, че при първата им среща погледът му се спря на най-поразителната й черта — единствения кичур бяла коса, блеснал всред пищните вълни на кестенявото море, той бе започнал коментар за него с такова добросърдечие, че накрая тя се видя принудена да изостави темата и да се представи.

Нито пък бе използвал старшинството си, за да й прехвърля всички неприятни задължения и си изработваше своята част, с което би станал образец, ако в рамките на тази неприятна работа не прочиташе повече от две-три страници, без да размени с нея някоя мисъл. В дадения случай, той посрещна забележката й с толкова широка усмивка, че тя моментално изпита чувство на вина и дръпна листовете от ръцете му без повече коментари.

Добре поне, че бяха написани на машина. Защото много други не бяха и тя бързо бе стигнала до откритието, известно на всички учители, че дори и най-прилежната ръка може да бъде толкова неразгадаема, колкото и китайското писмо, с това допълнително затруднение, че когато най-сетне успеете за изцедите някакъв смисъл, то този краен резултат в никой случай не е кой знае какво Божие откровение, предназначено да улесни живота на човечеството, а най-обикновена, банална проза.

* * *

Мидйоркширският конкурс за най-добър разказ бе замислен от редактора на Мидйоркшир газет и шефа на Мидйоркширската библиотека някъде към края на обилно полята с алкохол вечеря на кръгла маса. На другата сутрин, експонирана на дневна светлина, идеята би трябвало да изчезне и да не се появи повече. За нещастие, както Мери Егню от Газет, така и Пърси Фолоус, шеф на библиотеката, се бяха излъгали в спомените си от предната вечер, заключавайки че другият се е нагърбил с по-голямата част от работата и по-голямата част от разноските. Докато разберат грешката си, предварителното съобщение за конкурса вече се бе появило в публичното пространство. Егню, която както повечето ветерани от провинциалната преса, се бе превърнала в майстор по извличането на хубавите неща от всяка лоша работа, бе поела инициативата в свои ръце. Тя накара собственика на вестника да отдели малка финансова награда за победителя и публикуването на разказа във вестника. Освен това бе успяла да измоли услугите на известно жури в лицето на многоуважаемия Джефри Пайк-Спенглър, чиято главна обществена заслуга бе, че той бе писател с издадена книга (сборник с ловни спомени — резултат от живот, прекаран в избиване на птици, лисици и риба) и чиято главна лична заслуга бе, че в качеството си на постоянен кореспондент на Газет, се намираше в зависимо положение от него.