Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 5

И след това изчезва.

Надничам над парапета. При падането той се е превъртял и е паднал по лице в плитките води на потока долу. Той е само десетина сантиметра дълбок, но човека не помръдва.

Смъквам се бързо по стръмния бряг долу. Веднага става ясно как е станало всичко. Ударил си е главата в камък и е загубил съзнание. Докато го гледам, той помръдва и се опитва да вдигне глава над водата.

Част от мен иска да му помогне, но това не е онази част, командваща ръцете или краката ми. Нямам никакъв друг избор, освен да стоя неподвижно и да гледам. Изборът е творение на времето, а времето го няма тук и е някъде много надалеч.

Три пъти той надига глава и три пъти тя пада обратно. Четвърти път няма.

Известно време излизат мехурчета. Той използва тези последни издихания вероятно за да се приобщи към католическата църква. Положението при него бе станало толкова отчаяно, че повече нямаше накъде. От друга страна, желанието му прекрасния момент да продължи безкрайно, е най-сетне изпълнено и където и да се намира в момента, той сигурно е щастлив.

Мехурчетата отначало бълбукат бързо, след това все по-бавно, като последните мехурчета на изветряла газирана вода, докато на повърхността най-накрая изплува блестяща сфера въздух, в която — ако свещениците са прави — би трябвало да се намира душата му.

Лек път, мой вестоносецо!

Мехурът се спуква. Чувството за време също гръмва в главата ми заедно с всичките си недостатъци — съзнание и материя, правила и закони.

Покатерих се обратно на пътя и се качих в колата. С весела и равномерна песен на двигателя, тя потегли нататък и на мен не ми остана нищо друго, освен да похваля сръчните ръце, създали тази весела мелодия. Отправих благодарности и за този нов или по-точно подновен мой живот.

Пътуването ми бе започнало. Без съмнение, по пътя ми щеше да има много препятствия. Но този път вече е ясно очертан. Колкото и дълго да е едно пътешествие от хиляда мили, то трябва да започва с една малка крачка. И с това, че просто стоях без да помръдна, доверявайки се напълно на теб, водачо мой, аз направих тази стъпка.

Пак ще се чуем.

Глава втора

— Боже Господи! — възкликна Дик Дий.

— Какво?

— Чете ли това?

Рай Помона въздъхна малко по-шумно, отколкото бе необходимо и с преливащ от сарказъм глас каза:

— Тъй като решихме да ги разделим на две по средата и тъй като това тук е моята купчина, а онова там — твоята, и тъй като писанията в ръцете ти са от твоята купчина, а аз се опитвам да се съсредоточа в моята купчина, според мен няма как да съм го чела, нали?