Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 299

Серджиус: А, значи това е нейната версия, така ли? В нея има няколко дребни неточности. Първо, не карах аз. Караше Рай. Толкова много й се искаше да стигне до театъра заради тази никаква роля, че би направила всичко. Когато разбрах, че се кани да тръгва с колата на мама, хукнах подире й и тъй като тя не можа да обърне бързо, успях да скоча на лявата седалка. Тя предизвика катастрофата. Тя уби мен и другите двама. Но сте прав за едно нещо. Оттук започна всичко.

Сам: Искаш да кажеш, че тъй като тя се чувства виновна за това, че е убила трима души в катастрофа преди толкова години, започва да ни очиства един по един? Надявам се, че Бедоуз е някъде из тия места. Страшно ще му хареса. Истинска готика!

Серджиус: Малко по-сложно е. Ние бяхме много близки, истински близнаци, близки до степен да обменяме мисли и когато не сме заедно. Каквото ставаше с единия, другия го чувстваше. Затова тя бе наистина съкрушена, когато умрях, особено поради факта, че тя бе виновна за това и когато ми поиска прошка, се опита да влезе във връзка с мен посредством телепатия, както правехме докато бях жив. Е, подхванахме един диалог в нейното съзнание, но тя изобщо не бе сигурна дали е истински или просто си го измисля.

Джеф: А истински ли беше?

Серджиус: Откъде да знам? Не бях сигурен дали и диалога, който мислех, че водя с нея, е истински или моя измислица. Искам да кажа, когато и двамата сте живи и след това можете да се видите и да обмените мнения, можете да проверите, нали? Но тъй като аз бях тук долу, а тя — там горе, никой от двама ни не може да каже. Освен, разбира се, ако не получим знак.

Сам: Знак? Боже опази от знаци!

Гладника: Аха, едно нещо съм научил от политиката и то е, че тръгне ли някой да търси знаци, сигурно е, че ще ги намери, ама оттам нататък му нямай никакво доверие.

Серджиус: Може и да сте прав, съветник. Още щом започна да ги търси, те й се явиха тлъсти и ясни. Но в интерес на истината, трябва да разберете психологическото й състояние. Изкривяването на мисленето й не се дължеше само на чувството за вина за смъртта ми, а на начина, по който се преобърна целия й живот. Преди катастрофата, тя не мислеше за нищо друго, освен за кариера на актриса, но след като се възстанови, тя изцяло се отказа от нея. Онова, което е казала на хората — всъщност то е и това, което е казала сама на себе си — е, че изпитвала вече отвращение към преструването и изкуствеността на сцената. Всъщност причината беше съвсем друга. Тя вече не можеше да помни думите!

Дик: Но тя имаше превъзходна памет за цитати.

Серджиус: Извън сцената всичко бе наред, съвършена памет. Но стъпеше ли веднъж на сцената, всичко изчезваше.

Броуз: Колко ужасно! Спомням си веднъж как играх Мирабел…

Пърси: О, я млъквай, Броуз, и остави човека да завърши. Колкото по-скоро минем през тази река, толкова по-скоро ще бъдем освободени от тази ужасна поза.

Серджиус: Благодаря ви, господин Фолоус. Трябва да разберете, господин Бърд, че когато излезеше на сцената, тя забравяше не само репликите, а целия си речник. Можете ли да си представите какво е да се намираш в свят без думи? Свят, в който нито едно нещо няма етикет? Нищо от онова, което чувствате, не може да бъде изразено. Нищо от онова, което мислите… пардон, всъщност вие не можете да мислите! Ето какво означаваше за нея да се качи на сцената. Ето затова стана библиотекарка, за да прекара остатъка от живота си на място, където думите са на почит и където се съхраняват за употреба на идните поколения. Но през цялото време искаше прошката ми. Тя си изгради и спомен за цялата катастрофа — аз я вдигам от шофьорското място на смачканата кола, слагам я на тротоара, после се пресягам, откъсвам една цъфнала клонка от надвисналите клони на дърветата от църковния двор, слагам я на гърдите й и й шептя окуражителни и обични думи на ухото, след което падам до шофьорската врата така, че все едно аз съм карал — да не обвинят нея за катастрофата.