Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 296

Дик: Кои са тия всички? Къде е това оттатък? И колко време трябва да чакаме?

Джеф: Забрави това „колко време“, старо момче. Тук време няма. Времето е някъде далече, далече оттук. Нямам представа откъде знам това, може би едно време съм го учил в училище, но е вярно. Колкото до това „всички“, искам да кажа всички ония, които Уърдман убива.

Дик: Уърдман… но не съм ли аз Уърдман?

Джеф: Ти? Боже Господи, Дик! Откъде можа да ти хрумне тази идея?

Дик: Не знам… нещо като че ли… ме кара да се чувствам виновен…

Джеф: А-а, значи затова се извиняваш наляво и надясно! Скъпи мой приятелю, бъди спокоен! Ти не би могъл да убиеш и муха. Спомням си, когато за първи път ти дадох две пъстърви и ти разбра, че трябва да ги чистиш сам. Ти направо пребледня! Не, ти също като нас тук — жертва. Я се виж на какво приличаш — накълцан си като пържола. Съветник, елате да му кажете.

Стийл Гладника: Какво да му кажа?

Джеф: Бедното момче си мисли, че той е Уърдман.

Гладника: И е такъв. Всички ония некадърници в Центъра, всичките до един са уърдмани, а не вършат и за една стотинка истинска работа.

Джеф: Може ли да кажа нещо, съветник? Аз имам предвид Уърдман с главно У, оня, дето извърши всички тези убийства.

Гладника: О, тоя тъпанар ли? Не, господин Дий, вие може да сте много неща, повечето от тях безполезни, но вие определено не сте Уърдман, не и ако това е тъпанара, който ме уби.

Дик: Слава Богу, слава Богу! Но ако не съм аз, тогава кой е? Кой ви уби вас, господин съветник?

Гладника: Наистина ли не знаеш? Ами да, откъде ще знаеш? И аз самият доста време се чудих като дойдох тук. Искам да кажа, стоиш си ти в мъжката тоалетна и си миеш в ръцете, вдигаш поглед и в огледалото виждаш младо и гиздаво девойче. Е, първата ти мисъл едва ли ще бъде, че е дошла специално в мъжката тоалетна, за да те очисти.

Дик: Младо девойче… О, Боже…

Гладника: Започвате да си спомняте, нали? Та така, гледам я аз в огледалото и тя ме гледа с онази нейна успокояваща усмивка на лице. Питам я аз какво, по дявалите прави тука, а тя вика: „Просто исках да ви кажа, че съм ви приготвила оня голям обед, който поискахте. Телешки шол, йоркширски пудинг и много, много печени картофчета.“ И аз си помислих: „Брей, това е чудесна работа.“ После усетих как нещо става на врата ми и изведнъж се оказах на пода, и започна да притъмнява. После изведнъж дойде онова младо момче, наведе се над мен и почна да ме пита дали съм добре, а аз знаех, че не съм, знаех, че съм пътник, и нямах представа защо… това беше всичко, за което си мислех.

Дик: И сте му казали розова пъпка. Защо сте му казали розова пъпка?

Гладника: Не се сещам какво съм казал, но ако съм казал нещо, то едва ли е било розова пъпка! Не, това трябва до е било печени компири! Разбираш ли, това, което не можах да разбера, бе защо ми говори за яденето ми. Но по-късно ми дойде на ума защо. Тя е искала да умра радостен, само за това трябва да е било. Не е искала да умра, мислейки: „О, Боже, тази иска да ме убие!“ Тя е искала да си отида, мислейки че всичко е наред с яденето. Не че тук има надежда да получа нещо такова, но трябва да призная, че беше много любезно от нейна страна.