Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 293

— Да — каза тя нетърпеливо. — Добре съм. Днес даже се върнах на работа.

— Какво? Мизерници такива. Мислех, че ще ти дадат поне месец.

Това възмущение, демонстрирано от човек, който смяташе да направи следствено управление достъпно за инвалидни колички, за да могат възстановяващите се ченгета да се връщат на работа колкото е възможно по-скоро, едва не разсмя Паскоу.

Обаче видя, че младата жена също едва не се разсмя.

— И какво да правя цял месец? — каза тя. — Ходила съм по психиатри, ходих на дълги разходки из природата, взех тениската с надпис „жертва“. По-добре да съм на работа, щото напоследък там са малко зле с персонала, ако, разбира се, сте забелязали. А сега, ако ме извините, ще отида да видя Хат.

Тя се шмугна отстрани и влезе в стаята.

— Добро момиче — каза Далзийл. — Малко хлевоусто, ама нямам нищо против, щом жената може да комбинира това и с чифт добри цици. Напомня ми малко на твоята Ели, когато бе по-млада.

Отбелязвайки си наум да предаде този намек за напредващите години на Ели, Паскоу хвърли поглед през остъклената част на вратата.

Рай бе клекнала до леглото на Хат и сграбила ръката му със своите две, го гледаше в очите. Не говореха. Паскоу нямаше представа къде се намират в момента, нямаше представа за онази вълшебна мъгла, която ги бе обгърнала край езерото, но знаеше със сигурност, че са на някое далечно и забутано местенце, където дори случайния и безобиден поглед бе нашествие.

— Връща те няколко години назад, а? — забеляза Далзийл, надничайки през рамото му.

— Още по-далеч — отвърна Паскоу. — Изхвърля те направо от времето. Хайде да се махаме. Тук не е за нас.

— О, не, момко. За нас е. Само че сме твърде заети и то често, за да имаме време да идваме.

Глава четиридесет и осма

Последен диалог

Дик Дий: Къде съм?

Джеф Пайк-Стренглър: Дик Дий, да пукна, това е прекрасно! Как си, стари приятелю?

Дик: Ами… не съм сигурен как съм. Джефри, това ти ли си? Толкова съжалявам…

Джеф: За какво, за Бога? Ти не си виновен за това, че сме тук.

Дик: Не е ли? Мислех, че… какво всъщност е това място…?

Джеф: Трудно е за обяснение, старо момче. Дори не е място, ако разбираш какво искам да кажа. А ти как се озова тук?

Дик: Всичко е толкова объркано… видях тунел с много ярка светлина в края…

Сам Джонсън: Колко конвенционално. Аз пък чух камбани, експлозии и чуруликане на птички… оперетна работа.

Дик: Доктор Джонсън… и вие също… съжалявам.

Сам: И ще съжаляваш. О, да, ще съжаляваш.

Джеф: Не му обръщай внимание. Нещо е скапан. Онази работа с тунела е само впечатление от процеса, по който идваш тук. Доста популярен, както излиза. Но аз исках да кажа, какво стана, за да започне този процес?

Дик: Не мога да си спомня… всъщност… Не, нищо не помня.

Джеф: Нека това не те притеснява. Обикновено минава известно време преди паметта да се върне.