Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 289

Затова, когато накрая се събуди, той бе готов да открие, че все още лежи безпомощен на пода в Стангкрийк Котидж.

Очите му не функционираха както трябва, макар все пак да регистрираха образи, наистина малко размазано, и той разбра, че някой се надвесва над него.

Ох, мамка му. Прав беше. Той все още лежеше проснат в къщата…

Опита се да помръдне. Не можа. Ставаше все по-лошо. Той бе вързан.

Опита се да каже нещо. Устата му бе суха като…

Имаше поне половин дузина сравнения от младежкия уличен фолклор, но не можа да си спомни нито едно.

Мержелеещата се фигура пристъпи към него.

Чертите й бавно влязоха във фокус. Бяха страшни, разкривени, заплашителни.

Ужасните устни се раздвижиха.

— Тя е добре, момко.

И заплашителните черти бавно започнаха да се превръщат в нещо спокойно и комфортно, защото приеха познатата дисхармония на лицето на Едгар Уийлд, а онова, което не му даваше да мръдне, се оказа бяла и плътно опъната по тялото му завивка на болнично легло.

— Тя е добре — повтори Уийлд.

Щом Уийлд го казваше, значи трябва да е вярно. И в този момент разбра, че ще бъде вечно задължен на сержанта за това, че разбра какъв е въпроса, който скования му език не можа да зададе.

Той отново затвори очи.

Когато ги отвори отново, срещу него бе Паскоу.

Детектив главният сержант повика една сестра, която му помогна да му повдигне главата, която той чак сега разбра, че цялата е овързана в бинтове, и му даде да пие вода.

— Благодаря — задъхано изрече той. — Гърлото ми беше сухо като мечи задник през зимата.

Всичко си идваше на мястото.

Сестрата се обърна към Паскоу.

— Не го карайте да се преуморява. Не му давайте да се движи. Ще се обадя на доктора, че се е събудил.

Хей, аз не само съм се събудил, аз съм тук, помисли си Хат. Но бе твърде слаб физически и умствено, за да протестира.

— Къде…? Откога… — изхриптя той.

Паскоу отвърна:

— Намираш се в Централна болница. Тук си от единайсет дни.

— Единайсет?… Бил съм под вода единайсет дни?

Единадесет дни бяха обезпокоително много. Единадесет дни бяха страшно близко до клинична смърт.

Паскоу се усмихна.

— Всичко е наред. Господин Далзийл им дава до две седмици, преди да заповяда да ти издърпат всички кабели. Но тъй или иначе, ти не беше в кома. Имаше хлътнал череп, който ти притискаше мозъка, но те оправиха и вече си готов. Пак ще можеш за решаваш кръстословицата от Таймс.

— Никога не съм могъл — отвърна Хат.

После си помисли: „Господи, не се прави на нахакан Рамбо, та ти умираш от страх!“ И попита: — Не ме премятате нещо, сър, нали? Искам да кажа, единайсет дни…

— Спокойно — отвърна Паскоу. — Причината да бъдеш на тъмно толкова дълго се дължи главно на седативните медикаменти. Работата бе там, че когато се събуждаше, беше толкова объркан, че се страхуваха да не си направиш нещо сам.

— Объркан?

— Делириум се нарича, ако искаш да знаеш. Тръшкаше се като че ли се намираш във вана с Шарън Стоун.

„Шарън Стоун ли — помисли си Хат. — Не, благодаря. Предпочитам сам да си измислям с кого да бъда.“

И тази реакция го ободри много повече, отколкото уверенията на детектив главния инспектор. Време бе да забрави за себе си и да пита за Рай, да добави някои подробности към уверенията на Уийлд, че била добре. Той отново чу писъците й, видя голото й тяло мачкано и дърпано от онова копеле Дий и се запита колко ли още подробности е готов да чуе. Но трябваше.