Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 288

Той се хвърли напред и сграбчи Дий изотзад — едната му ръка го стегна през врата, а другата сграбчи ръката с ножа — и се опита да го издърпа по-далеч от Рай. Тялото на Дий поддаде с такава лекота, че Хат не можа да се удържи и падна по гръб. Но не отпусна хватката си и тъй като нямаше ръка, с която да убие устрема на падането, той се тръшна тежко на земята и главата му се удари силно в кристалната касета за плочките. В главата му сякаш затанцуваха пламъците на огъня от камината, напълниха я с дим и с подскачащи сенки. Върху вече започналите да се замъгляват очи, плисна течност — сълзи, кръв, нямаше представа, усещаше само, че щипе и го заслепява. Усети върху себе си тежестта на Дий, отхвърли го и докато се опитваше да стане, усети как по лявата страна на гръдния му кош се плъзна нещо като шиш. Рай отново бе започнала да пищи. Този път вече не за себе си, защото виждаше, че Дий е плътно до него. Сигурно заради него и тази мисъл му даде сили. Отново се опита да се изправи. Отстрани в главата му се стовари нещо тежко. Той размаха сляпо ръце, пръстите му докоснаха нещо метално, свиха се около него и веднага го пуснаха, щом острието се вряза в тях, но бързо се ориентираха и се плъзнаха веднага малко по-надолу.

И се сключиха около костена дръжка.

Ножът бе у него.

Обаче у голия мъж бе останало нещо също така смъртоносно, което отново се стовари отстрани в главата на детектива.

Минимум сила. По някаква причина той се сети за тези думи, запомнени от не толкова отдавнашните му години на обучение. Силата може би трябва, за да се извърши арест, но трябва винаги да бъде минимална, пропорционална на съпротивата.

Когато си по гръб, ослепен, ранен, губещ съзнание и си се вчепкал с маниакален убиец, трудно бе да се определи какво значи минимум.

Той вдигна ръка високо и я спусна рязко, забивайки ножа. Това му се стори минимум. И отново. Пак му се стори минимум. И отново… да, все още в границите на минимума… и отново… ако това бе минимум, тогава кое в този случай би трябвало да бъде максимум?

Въпросът заподскача ту навътре, ту навън из потрепващите пламъци и виещи се кълба дим в главата му, търсейки убягващия му отговор всред вече натрошените парчета на думата. После до напускащото го съзнание долетя шум от нещо, което то безучастно регистрира като сирена. Извиси се високо, после изведнъж спря.

И тъмнината го обгърна.

Глава четиридесет и седма

За дълго.

Или може би за кратко. Той не знаеше. То бе белязано от проблясъци на познание, в които сетивата му работеха, но някакси объркано. Подушваше движение, усещаше цветове, виждаше звуци. В нито едно от тези впечатления нямаше смисъл, нито бяха свързани с друго. Дали принадлежаха към реалното време или към онова безвремие, което можеше да свие безкрая в размерите на една песъчинка, той не знаеше.