Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 286

* * *

„И така — мислеше Рай — да или не?“

Даваше си сметка, че докато съзнанието й се колебае, тялото й започва да изпраща много по-позитивни сигнали.

Тя се бе опънала на стола, чакайки Дий да направи следващия ход — в прекия и в преносния смисъл на думата. Лявата презрамка на сутиена й се бе изплъзнала от рамото й и гърдата й почти бе излязла от копринената си шапчица, но тя не помръдна да я оправи. Даже по-точно, усетила, и може би леко раздразнена от колебанието на самия Дий, тя отпусна рамене така, че зърното й излезе напълно навън.

Този път той й посвети цялото си внимание. Но очите му не се спряха на набъбващото й зърно.

Той я гледаше в главата.

Тя промълви:

— Какво?

Той се пресегна през играта и докосна сребристия лъч в косата й.

— Винаги съм искал да го направя — каза той тихо.

— Да провериш дали няма да ти остане в пръстите? — засмя се тя. — Т’ва е истинско, сър. Т’ва ще устои на ’сякакви бури и дъждове.

— Изобщо не съм се съмнявал — отвърна той и погледа му най-сетне се сведе към гърдите й.

Той каза:

— Рай…

Тя:

— Да?

Той:

— Рай?

Тя:

— Да.

Колко лесно стана.

Той стана толкова рязко, че кракът му закачи играта и размеси буквите. После каза:

— Аз просто ще… Трябва да… извини ме.

Той се извърна и излезе от стаята.

Усмихвайки се, тя също се надигна от стола, разкопча си сутиена, пусна го да падне на пода и се измъкна от дънките и гащичките.

После се приближи към прозореца. Доста трудно се виждаше през петната дъждовна вода и лишеи, покриващи стъклото, но най-накрая в полезрението й постепенно се появи сивата, тайнствена повърхност на езерото.

Нищо не помръдваше. Ни най-малък повей на вятъра не диплеше водата. Не се виждаше нито една птичка.

Мисълта за птички отново я отведе към Хат. „Скъпият, мил Хат, толкова разбиращо невинен, толкова невинно разбиращ. Никога няма да научи за Дик. Освен ако, разбира се, както беше у някои мъже, няма инстинкт за такива неща като жените. И всеки случай, което бе далеч по-вероятно, ако Чарли Пен разбереше, щеше да направи така, че и той да разбере.“

Късно ли беше вече да каже „не“ на Дик? Зависи от гледната точка. Всяка жена има право да каже „не“ по всяко време, на какъвто и да било етап. Да, това бе така и така би трябвало да бъде. Но да се изправиш тук гола, когато Дик влезе, бе все една да креснеш с все сила ДА, което, мислеше си тя, за повечето мъже просто би заглушило изречено с обикновен глас не.

„За Бога, момиче, ако ще казваш «не», вземи първо да се облечеш — каза си тя настоятелно.“

Късно. Тя чу вратата зад гърба й да се отваря.

„Така да бъде — помисли тя, почти без никакво съжаление. — Приятно прекарване!“

Като потвърждение на решението й, от другата страна на езерото, потънала в сивотата на мрачния ден, изведнъж проблесна светлинка. „Залязващото слънце изпраща последен поздрав, за да благослови този съюз“, каза си тя полуиронично.

Само че беше някъде по средата на следобеда и тя гледаше на изток, а не на запад.

„И освен това, като залязва, слънцето не се носи срещу теб!“

Дотук със свободната воля и правото на избор. Точно когато си избрал някой път, съдбата кихва в ухото ти и те тласва по друг.