Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 273

Но сега, веднъж подчинил се на инстинкта за самосъхранение и на зова на дълга, Паскоу бе готов за съпротива:

— Не — каза той твърдо. — Имам много неща за вършене.

Което бе вярно, но не отговаряше на истината. Това, което всъщност искаше, бе да остане малко сам и да помисли.

— Първия отпадна — каза Далзийл озадачен. — А ти, млади момко?

— Не — отвърна късо Боулър, събрал кураж от твърдостта на Паскоу. — И аз съм зает.

Той също бе забелязал тръгването на Дий и Рай в колона по един и искаше да помисли малко върху това и върху други работи.

— Е, тогава аз ще продължа сам — въздъхна Далзийл, усетил твърдостта в отговорите. — Аз сигурно после ще отида да се преоблека. Но не забравяйте, че ще чакам с нетърпение резултата от тази ваша заетост.

Върнал се в управлението, Паскоу си направи чаша кафе, взе си един шоколад от машината в коридора и се отпусна в стола си, изчаквайки парата да поспадне, докато конфекцията я остави неразопакована.

В общата стая Хат бе заел поза, толкова прилична на тази на детектив главния инспектор, че ако някой можеше да ги види едновременно, нямаше начин да не си помисли за doppelgänger.

В стаята нямаше никой. Иначе в сградата шумовете на нормалния работен ден продължаваха, но долитаха до ухото с онази приглушеност, която се получава, ако застанете в някой мъглив ден на брега на морето или в затрупана от сняг гора през зимата.

Паскоу искаше да помисли за следствената стратегия по случая „Уърдман“ и по-точно защо бе претърпяла неуспех. Хат искаше да помисли за Рай Помона и за това, дали е още с Дий. Но тези неспокойни мисли като че ли загубиха устрема и енергията си, когато стигнаха до невидимата бариера на тази зона на относителност.

„Също като — мислеше си Паскоу (и дори тази мисъл не задвижи пулса му по-бързо), — също като онези моменти в Диалозите, където времето започва да забавя… като че ли Уърдман е повлякъл аурата си и аз съм в периферията на неговото измерение, в онзи пасивен свят, в който той е единствения активен елемент.

Ето тук трябва да го търся, а не във външния забързан свят на рутината, елиминациите и съдебната медицина. Това е тайното му местожителство.“

Той отпусна тялото си още повече.

Псалм 27. Той е пак в църквата и чете псалм 27. „Господ е светлина моя.“ Той се опитва да се прехвърли на друго място, онази част от него, която все още е детектив главен инспектор, иска да използва това странно чувство, за да погледне на случая отгоре, но уредите за управление не действат. „Сигурно и Уърдман чувства същото — мисли си той. — Каквото и да правя в това безвременно време, то трябва да е онова, което трябва да правя, а не онова, което искам да правя.“

Все още в църквата и без да отделя поглед от псалма, но също така в офиса си в управлението, той се пресяга да придърпа папката на Уърдман към себе си. Има намерение да я отвори и да погледне отбелязаните и оградени пасажи в псалма. Но вместо това отваря папката в самото начало. „Какво търся — пита се той. — Двата вола. Двата алифа. Човека от Автомобилната Асоциация. От АА. Това вече го знам. Какво друго?“