Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 274

In principio erat verbum.

Встъпителното изречение от Евангелието на Йоана.

Дий е бил в колежа „Св. Йоан“.

Рут е бил екипа на болница „Св. Йоан“.

Истинското име на Джони Оуксшот е било Свети Йоан.

Свети Йоан, „сина на гръмотевицата“, Свети Йоан, символизиран от орела, Свети Йоан, който отегчава своите последователи с твърде често повтарящата се заръка „да се обичат един друг“, защото ако го правиш, „правиш достатъчно“; който едва не бил хвърлен в казан с врящо масло по време на преследванията на император Домициан, но доживял да умре от естествена смърт на преклонна възраст в Ефес, където бил избягал заедно с жреца на богиня Диана…

Много интересна история, но нямаща нищо общо, не и в момента или по-точно казано в не-момента, не и в този отрязък от не-времето. Нещо друго, той знае, че има нещо друго.

А от другата страна на вратата, в общата стая, може би малко по-плахо, Хат Боулър също седи на отсамния бряг на времето и усеща как мощта на океана му затихва. Рай, Рай, той иска да мисли за Рай, но неизменно се отплесва на датата в Диалога — 1576 година. Хиляда петстотин седемдесет и шест. Петнайсет седемдесет и шест. Това май означаваше нещо… Той още веднъж прехвърля в паметта си онова, което е открил до момента, но нищо не му подвиква… или по точно не млъква, защото именно така го чувстваше… все едно слуша бебешки плач в голяма празна къща и се лута от стая в стая, намирайки ги все празни… а бебето продължава някъде да плаче…

Остава още една врата… зад последната врата сигурно вече лежи истината…

Вратата се отваря с трясък…

— Извинявай, събудих ли те, момко? — пита сержант Уийлд. — Господин Паскоу тук ли е?

И без да чака отговор, нахлува по същия безцеремонен начин в кабинета на Паскоу и заедно с него нахлува и неумолимия ход на времето.

— Уийлди — каза Паскоу, посягайки за изстиналото кафе. — Няма нужда да чукаш. Влизай направо. Чувствай се като у дома си.

С увереност, издигаща го над всякакъв вид иронични забележки, Уийлд каза:

— Нещо, което трябва да видиш. Онзи частичен отпечатък върху пантофката на Рипли. Имаме съвпадение.

— Съвпадение? Не те разбирам. Казаха, че нямат нищо такова в базата данни.

— Да, но това бе преди това съвпадение да отиде в базата данни — възрази Уийлд. — Спомняш си, че взехме отпечатъците на Дий, за да ги съпоставим с тези по брадвата, с която отрязаха…

— Дий. Искаш да ми кажеш, че отпечатъка на пантофката, съвпада с този на Дий?

— Не напълно. Десет точки, което, имайки предвид с колко малко неща работим, е огромна стъпка напред — каза Уийлд, слагайки два листа пред Паскоу.

— Къде са десет, къде са шестнадесет? — промърмори разочаровано Паскоу. — И как, по дяволите, е станала тая работа? Официално Дий никога не е бил нищо друго, освен свидетел и отпечатъците му бяха взети изключително с цел елиминация, тъй като е употребявал брадвата.

Правилата бяха съвсем ясни. Всички пръстови отпечатъци, дадени доброволно с цел елиминиране, трябваше да бъдат унищожени веднага след като елиминационния процес приключи.