Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 272

— Нелошо изпращане — каза Далзийл. — Какво го мръщиш това твое мургаво лице? Да нямаш лош вкус в устата? Аз поне слушах проповедта, докато ти си играеше с псалтира да търсиш мръсни думички.

Спящият Далзийл пропускаше по-малко неща от много хора в будно състояние.

— Медитирах върху псалмите — каза Паскоу. — По-точно върху псалм 27. „Господ е светлина моя и избавител мой; от кого ще се боя?“ Любимия стих на Уърдман.

И все още бе такъв, все още си играеше с него…

— Добре ли си? — попита Далзийл.

— Да, извинявай. — Той се върна на земята, давайки си сметка, че Дебелака току-що е казал нещо, а той не го е чул.

— Казах, че му върши работа.

— Кое?

— Двадесет и седми псалм — каза Далзийл натъртено. — „Защото в зъл ден той ще ме скрие под покрова си, ще ме покрие в скривалището на шатъра си, ще ме издигне на канара“. И задника му наистина е добре скрит. Дори и ако гледаме право в него. Виж, нашия приятел Дий е тука. Но няма и следа от Пен и Рут.

— Това едва ли има значение — каза Паскоу. — Фолоус беше шеф на Дий.

— Не съм казал, че има значение. Е, ето че и ти тръгна, Пърси. Да се надяваме, че тази твоя ангелска прическа ще ти послужи добре. Пак ще се видим!

Двамата бяха стигнали до гроба, Далзийл се спря да загребе пръст с голямата си като на багер кофата лапа и я хвърли шумно върху капака на ковчега.

Добре, че Фолоус не бе оставил желание да бъде погребан в екологично чист картонен ковчег, иначе щяха да се видят по-скоро, отколкото са очаквали.

Докато се изнизваха от гробището към редицата коли, паркирани край него, той видя Дий и помощничката му да се качват по возилата си и да тръгват, карайки плътно един след друг. Когато стигнаха до изхода за главния път, никой от тях не сви по пътя за хотел „Лишей“, където бе наредена гощавката, а поеха направо към центъра на града. „Уважили са шефа и сега се връщат директно на работа — каза си Паскоу. — Кралицата е мъртва, да живее кралицата. Или краля. Без съмнение борбата за библиотекарското наследство вече бе започнала.“

Далзийл също ги видя и изглежда взе това като намек, защото каза:

— Аз също мисля да го пропусна. И друг път съм ходил в „Лишей“ и съм им ял попарата, дето те кара да се сетиш откъде идва името им. Но от погребения винаги ожаднявам. Ей там зад ъгъла е „Последна въздишка“. Ама че странно чувство за хумор имат понякога тези бирарии. Можете да ме черпите една пинта с пай там. И двамата.

Паскоу и Боулър, които си бяха наумили друго, неохотно последваха Великия си вожд.

Целта на Далзийл бе само наполовина достигната. След първата си пинта (от Боулър), той отложи пая и преполовил втората (от Паскоу), заяви на висок глас:

— Тоя ейл е изветрял като компанията, в която седя. Страх ме е да рискувам с манджата. Дайте да отидем в „Черния бик“. Оня тип там поне знае как се съхранява бира.