Читать «Неморално предложение» онлайн - страница 83

— Не, не е! — подсмръкнах аз. — Някак си имам усещането, че изобщо не познавам Щефан. Дори не знам къде би могъл да се шляе днес вечерта. Може би Евелин ме излъга и той си е вкъщи, но не иска да говори с мен. Почти съм сигурна, че изживява криза на средната възраст.

— Виж, това не го вярвам. Той просто е мъж, а те, както е известно, от време на време откачат — опита се да ме успокои Елизабет. — А колкото до кризата на средната възраст, тя се проявява доста по-късно, нали така, Хана?

— Мъжете са като мазолите — чух да казва някъде там Хана. — Появяват се тогава, когато работата вече е свършена.

— Мисля, че си е пийнала малко повечко — отбеляза Елизабет. — Евелин наистина ли ремонтира кухнята ви? Не е за вярване! Наистина имаш късмет.

— Е да, но затова пък съм на път да остана без мъж.

— Никога не напускай мъжа си, може пак да дойде на мода — запя на висок глас Хана.

— Че тя и не иска да го напуска, Хана!

— Това е хубаво, защото една жена без мъж е като войник без пишка — изхълца Хана.

— Пушка, Хана, като войник без пушка.

— Защо изобщо се захванах с цялата тази работа? — затюхках се. — Още от самото начало имах лошо предчувствие. Захвърлих си брака заради един милион.

— Толкова си черногледа — каза Елизабет. — Има поне хиляда безобидни причини, с които да се обясни отсъствието му.

В този момент телефонът започна да пиука.

— Свършва ми кредита — рекох аз. — Кажи ми поне една от хилядата причини и ще се успокоя.

— Ами… — каза Елизабет, но точно в този момент връзката се разпадна.

Затворих телефона угрижена. В какво само се бях превърнала? Чувствах се като клетия съпруг на Деми Мур, когато разбра, че милионът не му е донесъл нищо, освен тъга.

Но точно тогава ме осени прозрение: ако Щефан не беше в леглото на Евелин и го нямаше в кабинета му, може би точно в този момент, и той като мен, беше на път към някой уличен телефон, обзет от мисълта да ми се обади. Много логично, нали?

Двамата мъже, които стояха на входа на ирландския пъб от другата страна на улицата, ми изглеждаха познати. Да, вече бях съвсем сигурна: добре изпеченото на слънцето кубе на единия и огромните уши на другия не можеха да бъдат сбъркани.

Разбрах, че трябва да се прибирам вкъщи, колкото се може по-бързо.

* * *

— Изглеждаш ужасно — посрещна ме Петра на следващата сутрин.

Все още беше непоносимо горещо, през нощта почти не се бе разхладило. Сигурно никой в Германия не е могъл да спи добре нея вечер, с изключение на онези, които притежаваха климатици. Дори и Петра изглеждаше, сякаш страда от жегата. Въпреки че беше само осем и половина, спиралата й за очи се беше размазала. Това май се беше отразило и на настроението й.

— Ама наистина е отвратително — каза тя. — Трябва да направиш нещо с косата ти.

— Да, знаеш ли, не е лошо при първа възможност да ми кажеш как си направила твойта прическа — отговорих й.

Отново беше вкарала около килограм малки, детски шнолки в косата си.

— Ау, и обувките! — възкликна престорено. — В тези изтъркани обувки краката ти сигурно са ужасно спарени! Отвратително.

Е, щеше да е пресилено да се твърди, че в тези жестоки жеги краката ми миришеха на свежи рози. Но пък за такива случаи хората бяха измислили топлия душ. Предполагах, че Петра сутрин и вечер пръска краката си с антибактериалния спрей за повърхности, с който тровеше и въздуха в магазина ни.