Читать «Неморално предложение» онлайн - страница 122

Евелин се закикоти.

— Разбираемо е, на малкия ще му е за първи път. И сега, тате, трябва да му държиш ръчичката.

— Охо! — възкликна Еберхарт.

— Глупости — отвърна Фриц. — Просто ще отида с него, за да поздравя старите си колеги. Човек трябва да поддържа контактите си.

— И Щефан наистина ще получи работата в Чикаго? — попита Евелин.

— Ако се представи на ниво — отговори Фриц.

— Ух-ух-ух — изведнъж възкликна Петра.

Никой не знаеше какво точно искаше да каже с това.

Щефан влезе в магазина, облечен в нов костюм. Не само костюмът беше нов, но и вратовръзката, и ризата, и обувките.

— Ето така изглежда един истински бизнесмен — възкликна гордо Фриц.

— Чикаго, идваме! — каза Щефан.

— Сладки? — предложи Евелин.

Отново избутах чинията настрана.

— Откачи ли? — изсъсках й аз. — Да не искаш да си оплеска новите дрехи.

— Изглеждаш страхотно — каза Катинка на Щефан. — Като Кевин Костнър. Нали, Еби, Щефан изглежда като Кевин Костнър.

— Брад Пит — коригира я Петра. — Прилича на Брад Пит.

— По-хубав е — измърморих на себе си. — Доста по-хубав.

Щефан се усмихна поласкан.

— Пожелайте ми успех! — каза той.

— Успех — пожелах му аз.

— Успех, братленце! — гордо каза Катинка.

— Ще се справиш — обади се завистливо Еберхарт.

— Едно малко лакомство за късмет? — отново предложи Евелин.

Отново избутах чинията. Стигаше ми, че натровихме Петра.

— Да не би да искаш да получи тази работа? — попита ме Евелин, когато Фриц и Щефан вече бяха излезли, а Катинка, Еберхарт и дечурлигата се бяха отправили да търсят господин Кабулке и да огледат дафиновите храсти.

— Защо пък не?

— Защото Чикаго си е доста далече — отговори ми Евелин.

— Колкото по-далеч, толкова по-добре! — казах аз.

— Разбирам — рече Евелин и ме погледна сериозно.

— Ти май си първата, която ме разбира — въздъхнах аз. — Щефан все още си мисли, че сме семейство.

— Да, мъжете често са трудно схватливи — отвърна тя.

— Вече изядох сладки за двеста евро! — каза Петра и се закиска. — Това са най-скъпите десертчета в живота ми.

— Не знаеш колко си права — рече Евелин.

Петра пак се изкикоти.

— Значи господин Гертнер ще става мениджър в Чикаго?

— Ще видим — измърмори Евелин.

— Мъжът ми също е паралия — каза Петра.

— Колко хубаво, радвам се за теб — отговорих аз.

— Да, но кинтите развалят характера — отвърна ми Петра. — С течение на времето пичовете започват да си мислят, че са прекалено добри за нас.

— Моля?

— Ами, мъжът ми например — започна Петра, — мисли, че е нещо повече кат мен.

— От мен — поправих я.

— От мен — поправи се Петра. — Наистина. Мисли, че съм отблъскваща. А той е плешив и има шкембе. Е, питам аз, кой в случая е отблъскващ, той или аз?

— Не мога да повярвам — казах аз.

Значи Петра беше в абсолютно същото положение като мен. Само дето Щефан нито беше плешив, нито имаше шкембе.

— Ами самата истина си е — каза Петра. — Затова от време на време му показвам, че мога да имам всеки мъж, който си поискам.

— А-а, това ли било? — възкликнах, изпълнена с разбиране.

— Още малко и ще се разплача — обади се Евелин.

Петра се закиска пак.

— Не беше много трудно да ти открадна мъжа — обърна се тя към мен. — Но не можеш да отречеш, че те предупреждавах.